Нови книги ; събития; новини

Маркес - Един писател с огромни криле отново в България!

Издателство "Лъчезар Минчев" представя на българските читатели ново ревизирано издание на „Дванайсет странстващи разказа“ на Габриел Гарсия Маркес . Очаква се да излезе през януари-февруари 2011 година. Преводът е на Майя Илиева и Боряна Цонева



Из „Дванайсет странстващи разказа“ от Габриел Гарсия Маркес



"Привечер стигнаха границата и Нена Даконте забеляза, че пръстът й с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, с наметало от груба вълна върху лъскавата триъгълна шапка, прегледа паспортите на светлината на карбидната лампа, като едва се държеше на крака под напора на пиренейския вятър. Двата дипломатически паспорта бяха редовни, но той вдигна лампата, за да се увери, че снимките отговарят на лицата. Нена Даконте беше почти дете, с очи на щастлива птичка и медената й кожа излъчваше карибски зной в зловещата януарска вечер, а тя тръпнеше, потънала във визоново палто, по-скъпо от едногодишната заплата на целия граничен гарнизон. Колата караше мъжът й Били Санчес де Авила – една година по-млад от нея, почти толкова красив, със сако на шотландско каре и спортен каскет. За разлика от жена си беше висок, атлетичен и имаше железните челюсти на кротък наемен убиец. Но най-силно биеше на очи сребристият автомобил, който лъхаше на див звяр. Подобен не бе пресичал тази бедняшка граница. На задната седалка бяха натрупани съвсем нови куфари и много неотворени пакети с подаръци. Виждаше се и тенор-саксофонът, голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде покосена от безпощадната любов на своя млад ваканционен приятел.
Когато митничарят върна подпечатаните паспорти, Били Санчес попита къде могат да намерят аптека да се погрижат за пръста на жена му и той извика срещу вятъра да попитат в Ендая, от френската страна. В Ендая митничарите бяха насядали по ризи около масата в задушната, добре осветена стъклена караулка, играеха карти, топяха залци хляб в купички с вино и стигаше да зърнат размерите и модела на колата, за да им направят знак да минат спокойно във Франция. Били Санчес натисна няколко пъти клаксона, но те не разбраха, че ги вика, а един отвори прозореца и изкрещя по-яростно и от вятъра:
– Merde! Allez-vous-en!
Тогава Нена Даконте слезе от автомобила, сгушена в палтото си, и попита на съвършен френски къде има аптека. С пълна уста с хляб митничарят отговори по навик, че това не е негова работа, особено в такава буря, и тресна прозореца. После се вгледа внимателно в момичето, което смучеше наранения си пръст, обвито в сиянието на естествения визон, и, изглежда, я взе за вълшебно видение в ужасната нощ, защото тутакси смени тона. Обясни й, че най-близкият град е Биариц, но посред зима и при този зъл вятър сигурно няма да намерят отворена аптека преди Байон, малко по-нататък по пътя.
– Нещо сериозно ли е? – попита той.
– Не, дреболия! – усмихна се Нена Даконте и му показа ръката с диамантения пръстен, където на върха на пръста едва се забелязваше раничката от розата. – Убодох се.
Преди да стигнат Байон, отново заваля сняг. Нямаше още седем, но улиците бяха пусти, вратите на къщите – залостени заради свирепата буря, лутаха се дълго, за да открият аптека и решиха да продължат. Това зарадва Били Санчес. Имаше ненаситна страст към редките модели коли, баща със силно развито чувство за вина и излишни средства да му угажда, а и никога не бе карал нещо, което да се сравни с този бентли-кабриолет – техен сватбен подарък. Беше така опиянен от шофирането, че колкото повече караше, толкова по-малко усещаше умора. Можеше да стигне още тази нощ чак до Бордо, където бе запазил апартамент в хотел „Сплендид“ за първата брачна нощ, и не съществуваха насрещни ветрове, нито снегове, които да му попречат. За разлика от него Нена Даконте се чувстваше изтощена, особено през последния отрязък на пътя от Мадрид, който напомняше козя пътека, брулена от градушка. Отминаха Байон, тя уви кърпичка около пръста си, стегна я добре, за да спре течащата кръв и заспа дълбоко. Били Санчес забеляза това едва към полунощ, когато снегът престана, вятърът внезапно утихна между боровете и ледени звезди обсипаха цялото небе. Бе минал край задрямалите светлини на Бордо, спря само на една крайпътна бензиностанция да зареди, понеже още чувстваше сили да вземе разстоянието до Париж на един дъх. Запленен от голямата си играчка за 25 000 лири стерлинги, дори не се запита дали същото щастие изпитва и слънчевото същество до него, с напоена с кръв превръзка на пръста, в невинен сън, прекосяван за първи път от тръпки на несигурност.
Бяха се оженили три дни преди това, на десет хиляди километра оттам, в Картахена де Индиас, за учудване на неговите родители, за разочарование на нейните и с личната благословия на архиепископа.
Само те двамата познаваха зараждането и разбираха истинския смисъл на тази неочаквана любов. Тя бе започнала три месеца преди сватбата, една неделя край морето, когато компанията на Били Санчес нападна и превзе женските съблекални в курорта Марбея. Нена Даконте, едва навършила осемнайсет години, тъкмо се бе върнала от пансиона „Шантлени“ в Сент Блез, Швейцария, говореше без акцент четири езика, владееше до съвършенство тенор-саксофона и това беше първият й неделен ден на плажа след пристигането. Бе съвсем гола и се канеше да си сложи банския костюм, когато избухна паниката, крясъците на нападателите в съседните кабини огласиха въздуха, ала тя не разбра какво става до момента, в който резето на вратата й се разби на трески и пред нея застана най-красивият хулиган на света. Носеше само пъстър бански, имитация на леопардова кожа, а тялото му беше гладко, гъвкаво, със златистия загар на хората от морето. Дясната ръка с метална гривна на римски гладиатор стискаше навита желязна верига, която служеше за смъртоносно оръжие, а на гърдите медальон без образ на светец потрепваше безшумно с ритъма на сърцето. Бяха съученици от основното училище, изпотрошили купища съдове по рождените дни, защото и двамата принадлежаха към провинциалната аристокрация, която управляваше съдбата на града още от времето на колонията, но не се бяха виждали толкова години, че отначало не се познаха. Нена Даконте стоеше права, неподвижна, без да стори нещо да прикрие голотата си. Тогава Били Санчес извърши ритуала на мъжествеността – свали леопардовите бански и показа своя внушителен напрегнат звяр. Тя го изгледа открито и невъзмутимо.
– Виждала съм и по-големи, и по-твърди – изрече тя, овладявайки ужаса си. – Затова помисли добре какво ще правиш, тъй като с мен трябва да си по-покорен от негър.
В действителност Нена Даконте не само беше девствена, а дотогава дори не бе виждала гол мъж, но предизвикателството постигна необходимото. Били Санчес се сети единствено да удари бясно по стената с навитата на ръката верига и си счупи кокалчетата. Тя го закара с колата си в болницата, помагаше му при възстановяването и всичко свърши с това, че двамата се научиха да се любят прекрасно. Прекарваха задушните юнски вечери на вътрешната тераса в къщата, където бяха умрели шест поколения от благородната фамилия на Нена Даконте, тя свиреше модни мелодии на саксофона, а той, с гипсирана ръка, я съзерцаваше от ъгъла в неспирно възхищение. Къщата имаше множество широки прозорци към мръсния залив, беше една от най-големите и старинни сгради в квартала Ла Манга и без съмнение най-грозната. Но терасата с шахматно наредени плочи, където Нена Даконте свиреше на саксофон, истинска благодат в следобедната жега, гледаше към двор с дебели сенки от мангови и бананови дървета, под които имаше гроб с безименна плоча, по-стара и от къщата, и от фамилната памет. И най-невежите в музиката смятаха, че звуците на саксофона са неуместни в такава знатна къща. „Тръби като корабна сирена“ – беше рекла бабата на Нена Даконте, когато го чу за първи път. Майка й напразно я караше да свири по друг начин, а не както правеше – запретнала за удобство полата си до бедрата, с разтворени колене и с чувственост, която тя намираше за излишна в музиката. „Не ме интересува на какъв инструмент свириш – казваше й, – стига да свириш с прибрани крака.“ Именно чувството за сбогуване с кораб и това любовно ожесточение помогнаха на Нена Даконте да разчупи защитната черупка от натрупана горчилка на Били Санчес. Потомък на две знатни фамилии, той си бе спечелил и поддържаше тъжната слава на грубиян, под която тя откри една нежна, плаха и самотна душа. Докато ръката му заздравяваше, успяха да се опознаят дотам, че той самият се изненада от лекотата, с която любовта им разцъфтя една дъждовна вечер, когато останаха сами в къщата и тя го заведе в моминското си легло. Всеки ден по едно и също време, в продължение на почти две седмици, лудуваха голи под удивените погледи от портретите на мъже с военни доспехи и на ненаситни старици, техни предшественици в рая на това историческо ложе. Дори в почивките между две любовни игри оставаха голи при отворени прозорци и вдишваха ветреца с дъх на корабни отпадъци и мириса на разложено, заслушани в тишината без саксофона, във всекидневните шумове на двора, в монотонното крякане на жабока под банановите дръвчета, в капката, падаща върху безименния гроб, в естествените стъпки на живота, които преди не бяха имали време да познаят.
"

Източник: http://www.latchezarmintcheffpublishers.com/

Да, и аз видях , че има нови издания!

Премиера на "Животът според Любка" от Лори Греъм

Сериозни теми в искрящи комедийни одежди



ИК Жанет-45 и Onda Coffee Breakпредставят

"Животът според Любка"от Лори Греъм

. Превод Аглика Маркова
. Редактор Жени Божилова
. Оформление Ася Колева


Бъз Уекслър е ловец на таланти за прочуто студио, известна с това, че може да надуши коя група пъпчиви пубертети ще стане следващият международен хит. Но когато й предлагат да придружава български вокален състав от жени на възраст между 45 и 60 години в турнето му из Великобритания и Щатите, тя не знае как да реагира.

Ако вместо „Планинските баби” съпровождаше възрастни дами от някой средноамерикански щат, Бъз пак щеше да изживее културен сблъсък; тук обаче тя трябва да се оправя направо с пришълки от друга планета. И въпреки това, по време на турнето Бъз се научава не само да яде туршия и да пие домашна ракия, с които Бабите са се запасили в изобилие. Тя се научава и на по-честно и човешко отношение към себе си и заобикалящия я свят.


◊ ЗА АВТОРА

Лори Греъм (Laurie Graham) е родена през 1947 г. в Лестър, Мидландс, Великобритания. Написва първия си роман на кухненската маса, тъй като с четири малки деца няма време да се изживява като писателка с тежко бюро и отрупан с книги кабинет. Вижда своя книга публикувана едва когато навършва 40 години. Затова пък пътят й е вече определен: тя води рубрика във влиятелния британски всекидневник „Дейли телеграф”, пише радиопиеси, статии за различни списания и междувременно излизат 11 нейни романа, най-известните от които са "Идеалните целувки" (Perfect Meringues), "Бъдещите домостроители на Америка" (The Future Homemakers of America), "Отнесени с династията Уиндзор" (Gone With the Windsors) и "Колко е важно да бъдеш Кенеди" (The Importance of Being Kennedy). Силно нашумя нейното „Ръководство за оцеляване за родители”, а „Животът според Любка” (Life According to Lubka) стана хит във Великобритания през 2009 г. и предизвика рецензии с много шеговити, но ласкави думи за българските й героини.

Към тези си постижения тя държи да се прибавят още. По собствените й думи: „Аз съм съвършена готвачка и старателна, но неталантлива пианистка”. Лори Греъм (Laurie Graham) е живяла дълги години във Венеция, а сега се е установила със съпруга си американец в Дъблин, Ирландия, където освен всичко друго, помагат в отглеждането на осемте си внуци. В определен период от живота си двамата са се ориентирали към православието и са преминали към православната църква.


◊ ЗА ПРЕВОДАЧА

Аглика Маркова е родена през 1942 г. Първата й преводна книга, "Развейте още знамена" на Ивлин Уо, излиза през 1977 г. Оттогава е превела голяма част от произведенията на този голям английски автор, включително разказите му, публикувани в сп. "Съвременник". Превела е произведения на Кърт Вонегът, Джон Голзуърти, Дж. М. Кутси, В. С. Найпол, Джеймс Мориър, Айрис Мърдок, Стела Римингтън. Последният й превод в "Съвременник" е на бестселъра на Алан Бенет "Необикновената читателка".


◊ ОТЗИВИ

„Културните сблъсъци съществуват и понякога се превръщат в непреодолими прегради, но този роман ни казва, че дълбоко под тях съществуват емпатия и дори топлота, и че това всъщност е важното.”
– The Independent

„Греъм притежава остроумието и проницателността на Ник Хорнби и комичния талант на Хелън Фийлдинг.”
– Bookseller

„Подплатявайки острата сатира и педантичното социално изследване с малко сладост, Лори Греъм изпъква като майстор да показва, а не да обяснява.”
– Time Out

„Жив, интригуващ разказ.”
– TLS

„Диалозите в романа са безценни, контрастът между гледните точки на двете разказвачки пораждат купища комични ефекти. Греъм обръща голямо внимание на детайлите в портретирането на героите си и дори второстепенните образи се превръщат в неустоимо забавни персонажи.”
– Sunday Independent

"Лори Греъм умее да облича сериозни теми в искрящи комедийни одежди."
– The Sunday Times

"Каква чудесна, жизнеутвърждаваща, истински забавна авторка, която дълбоко познава човешките същества и техните абсурди."
– Елизабет Бюкан

„Тази книга предлага лек за унинието, причинено ни от световната икономическа криза. Тя ни обгръща с топлота и хумор и прави света по-добро място”.
– Кейти Форд


◊ ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА КНИГАТА

„Пеенето на Бистришките баби сваля кръвното на хипертоници, вади загубени души от депресия, изпълва организма с тайнствена сила”, се твърди в някои публикации. Най-известният изследовател на шопската музика проф. Джералд Флориан Меснер (Австралия) обяснява феномена научно. "Нашето ухо има уникална, непосилна за техниката способност да улавя информационни частици (звуци). Онова, което чуваме, е по-малко от половин водороден атом. Той се улавя от вътрешното ухо и може да задейства изменения в целия организъм", обяснява Меснер. Той изследва многогласието на Шопския край още от 1963 г. Защитава дисертация за феномена Бистришки баби, след което ЮНЕСКО ги обявява за световно културно наследство.

Книгата има като основа знаменитото турне на фолклорната група на Бистришките баби из Европа през седемдесетте години на ХХ в. Ето кратката история на написването й, разказана от авторката Лори Греъм:

„Преди няколко години група български жени, наречена Бистришките баби (обявени за живо чудо от ЮНЕСКО), изживяваха петте си минути слава на хоризонта на световната музика. Бабите осъществиха световно турне и даже гастролираха във Венеция, където е домът ми. Точно тогава обаче аз се случих от другата страна на Атлантика и не ги видях, видях обаче постера: група беззъби, забрадени, широко ухилени възрастни жени. Снимката задвижи локатора ми за потенциални романови теми и си записах идеята на гърба на списъка за пазаруване.”


◊ ДУМИ НА ПРЕВОДАЧА

Тази книга не е за България. Тя е срещу повърхностния снобизъм, илюстриран чрез личната съдба на американката Бъз Уекслър. Мениджър на британски състави за ърбан мюзик, тя отчаяно се опитва да надскочи посредствеността, която я е впримчила, но борави с неефективни оръжия.

Книгата не е срещу България. Тя е за връщането на Бъз Уекслър към нормално съществуване чрез ефективното оръжие на жизнената философия на пет шопкини, обитаващи различна от нейната планета. Те са смешни, защото ядат кучешки бисквитки, отнасят се с подозрение към асансьорите и душовете и не притежават общоприложимия savoir vivre. В замяна са стъпили здраво върху овехтелите и незаличими ценности като любов, семейство, деца, жизнена позиция, песен.

И понеже се надявам книгата да бъде прочетена от разнообразна аудитория, позволявам си да добавя три бележки:

За младите читатели:
Бистришките баби са група за автентичен фолклор от софийското село Бистрица. Групата съществува официално от 1946 г., и представя автентични песни от Шоплука. Пеенето им е много старинно, съхранено като техника още от предхристиянската епоха. Специалисти го определят като уникална полифония на три гласа. Полифонията е архаичен тип пеене, съхранило се през хилядолетията, с характерна мелодика. Част от изпълнителките са „извиквачки”, други – „криви бучачки”, останалите – „прави бучачки”.

Диафонията (или известна още като шопска полифония) е специфичен вид полифонично пеене, при което един или два гласа оформят извивките, докато другите певци поддържат монотонно пеене, което се удвоява или преминава в триглас, придружавайки така водещите певци.

Групата на Бистришките баби гостува многократно в Англия, Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ. През 1978 г. певиците получават престижната "Европейска награда за народно изкуство" на фондация "Алфред Тьопфер", Хамбург. Бабите и техните внучки представят България и на "Европалия" в Белгия през 2002 г. През 2005 г. Бистришките баби са включени в Списъка на шедьоврите на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.

За възрастните читатели:
Терминът „Градска култура” (Urban culture) обозначава културата на градовете. В САЩ и Канада терминът е евфемизъм за съвременната афро-американска култура. Във Великобритания с него обикновено се означава британската афро-карибска култура. „Ърбитата” (българският еквивалент би бил евентуално „гражданчетата”, но тази дума изисква съвсем различен контекст) представят типичното за нея съдържание: улични танци, брейк, хип-хоп музика, рап, техномузика и други културни прояви, зародили се в града и популяризирани чрез комерсиализация. Някои от съставите, споменати в книгата, съществуват наистина. За тях има обяснения под линия. Други са измислени.

За колегите преводачи:
Силно шаржираният образ на преводачката Олга отначало ме нервира много. У мен заговори съсловното достойнство. След това си припомних десетките примери на безумия в превода у нас, които всички си подхвърляме, къде със смях, къде с яд. Спомних си как в три от две ресторантски менюта срещу ястието „печени картофи” в английския превод четем думата за физиологически запек. Сетих се също за неотдавнашни разговори с хора, страдащи от синдром на национална малоценност, които твърдят, че никъде няма риби, по-добри от черноморските и общо взето „от Искаро по-глибоко нема”. Поради което възприех реалността на Олга. И тя, милата, е продукт на система, която в една или друга степен опустоши всички ни.

А що се отнася до един от големите ни общи проблеми – как да превеждаме от английски на български нецензурните изрази, които са в бясно обръщение в съвременната англоезична литература, нека веднага да кажа, че според мен те са точно толкова десемантизирани, колкото и родната българска псувня. Изразяват по-скоро досада, отколкото конкретно пожелание. Затова съм била пестелива в употребата им. Не съм прибягнала до думата „шибан/a/и” по вече ясни причини. Пък и никога не съм я обичала.

А. М.
Автор: ИК "Жанет 45"

Източник: http://kulturni-novini.info/

„Военни записки 1939–1944“ Антоан дьо Сент-Екзюпери – с илюстрации на автора!


Антоан дьо Сент-Екзюпери " Военни записки 1939–1944"
Ново преработено и допълнено издание
Превод от френски - Констанца Дянкова
Издателство „Лъчезар Минчев“
София, 2010

Може би ще се учудите, но има и друга книга от Антоан дьо Сент-Екзюпери с негови илюстрации. Коя е тя ли? Точно така. „Военни записки 1939–1944“.

Сент-Екзюпери е имал навика да рисува. (В юношеството си е учил рисуване.) Рисувал е докато пише, рисувал е и докато мисли. Правел е рисунки за своите приятели в писмата си до тях и в резултат тези писма, събрани заедно с някои други негови текстове, са станали също една илюстрирана книга.

Копираме направо от нея:

„Предпочитам да се продадат сто екземпляра от книга, за която няма да се червя, отколкото шест милиона от някой боклук.“

Господин Дьо Сент-Екзюпери, нека да не започваме по този начин. Ние разчитаме на много повече от сто екземпляра. Книгата ви е чудесна!

Драги бъдещи нейни читатели, докато работихме по това ново издание на „Военни записки 1939–1944“, си припомнихме някои мисли на Сент-Екзюпери, открихме и нови, които добавихме, и установихме, че в днешното време на световна криза на ценностите, на идеалите, на чистото и простото разбиране за живота и на ведрия поглед към него и природата, авторът има какво да ни каже и да ни посъветва, все едно че ни го е написал вчера или дори тази сутрин. Неговите писма, обръщения, изказвания и предговори ни представят отново един фин, мъдър, дружелюбен и загрижен за нас приятел, какъвто го познаваме. Но ни разкриват и тънката му самоирония, и резкия му тон към несправедливостта, и тревогата му за бъдещето на хората и тяхната планета. Ще прочетете сами.

Всички знаем, че Сент-Екзюпери е бил летец, нали? Но не знаехме, че е летял и на облак. Да! Съвсем ясно се е нарисувал в писмо до Леон Верт. Ето, вижте.


Дали е вярно? Имайки предвид кой е авторът, е напълно възможно. Поне в преносния смисъл.

Из „Военни записки 1939–1944“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери

Писмо до Люис Галантиер

Драги Люис,

Прощавайте, че ви пиша, но липсата на яснота винаги ме е отчайвала. Иска ми се да поправя нещо от разговора ни, който в един момент тръгна в две посоки. […] Аз казах: „Справедливи или не, упреците, които обикновено се отправят към демокрациите, са онези, които аз имам предвид и които според мен доведоха до упадъка на „Аеропостал“.“ Ако, не понасяйки свещеническото лицемерие, аз кажа: „Тази прекалена набожност ме отвращава“, ако критикувам в едно общество деспотизма на духовенството, ако нападнем някои учен за неговия вероизповедален финализъм, аз говоря за една толкова очевидна субстанция, че и най-убеденият вярващ няма дори и да помисли да се засегне от това. Съвсем ясно е, че не говоря нито за, нито против съществуването на Бога.

По същия начин мога да бъда най-пламенният демократ и да смятам все пак, че се изказвам недвусмислено, когато твърдя, че известни демократични течения съсипаха „Аеропостал“.

Когато на думата, употребена от мен, вие придадохте значение, което я превърна вече в нова тема за разискване, това породи у мен двойно безпокойство. […] Полемиката ме отчайва много повече от двупосочността на разговора. А вие – един човек така отворен, когато говорим за най-различни неща, дори и по парливи въпроси – изведнъж предизвиквате полемика в една единствена област. Но нека първо да дам дефиниция на думата полемика.

При един спор вие винаги сте в правото си да изисквате яснота от мен. […] А аз добре зная какво искам да кажа, когато ви говоря за демокрация. Но всеки път, когато ме засичахте още от първите ми думи и ме карахте да се сражавам за тях, това ми пречеше да довърша онова, което бях започнал да ви казвам.

Вие всеки път оспорвахте думите ми, не в името на един ясен изказ, какъвто вие самият не предлагахте, а в името на някакво интуитивно обвинение. Никога не съм критикувал качеството на това обвинение. Или по-точно онова, което би произлязло от него, ако беше изречено. Интуитивните обвинения не могат да бъдат верни или погрешни, нито логични или нелогични. Те просто са като устрема на скулптора. В крайна сметка тяхната стойност ще бъде стойността на скулптурната творба – или на изречените думи. […]

Нямам никаква представа какво е вашето определение на свободата. Безбройни са възможните дефиниции. Всред най-силните има такива, в светлината на които днешното време е едно от най-„ограничаващите“ свободата в историята. Моята днешна свобода почива единствено върху това серийно производство, което ни лишава от бунтарските ни желания; това е свободата на коня, чийто впряг осветява един-единствен път. В какво съм свободен, о, Господи, по моя отъпкан чиновнически коловоз?! Не е много интересно да вървиш по следите на днешния Бабит*, да го гледаш как си купува сутрешния вестник, как поглъща спуснати отгоре идеи (рибарят и планинарят си изработват собствени), как прави своя избор между три мнения, защото три му се предлагат, след това как единадесет пъти в минута завърта на една седма оборот гайката, която му е отредила работата на конвейр, после как обядва в своята закусвалня, където му е забранено да осъществи и най-малкото си индивидуално желание; да проследиш как отива на кино, където го смазва диктаторската глупост на продуцента и най-сетне как си ляга тъжно до законната съпруга или играе бейзбол през почивните дни. Ала никой не се стряска от тази ужасяваща свобода, която не е нищо друго, освен свободата да не бъдеш. Истинската свобода се крие само в творческия акт. Рибарят е свободен, когато инстинктът го ръководи в ловенето на риба. Скулпторът е свободен, когато вае лицето на статуята си. Карикатура на свободата е тази, която си мисля, че имам, когато избирам между четирите вида коли на „Дженерал Мотърс“. Или между трите филма на господин Занук. Или между дванадесетте ястия в закусвалнята. Свободата вече не е нищо друго, освен да избереш една стока измежду няколко стандартни в порядъка на тяхната универсална еднаквост. Предоставям на осъдения да избере дали да бъде набучен на кол или обесен и се любувам на неговата свобода! Дайте ми бързо правилата на шахматната игра, за да мога най-сетне да импровизирам! Постройте бързо пътища, за да мога да отида някъде. […]

Равенство? Схващам го ясно само в анархисткото учение на католиците. В крайна сметка то не може да бъде и не е нищо друго, освен смазването на човека от масата: в гишето на пощата Айнщайн ще си чака реда на опашката зад общите работници чернокожи. Склонен съм да приема такъв идеал, но вие самият не го приемате. И накрая ще откриете, ако се замислите над тези думи, че вашето равенство влиза в сериозен спор със свободата ви. Или моята свобода се състои в това да приличам на всички останали и тогава тя почива върху премахването на всичко онова, което отличава хората един от друг: отрязвам краката на човека и после го оставям свободен да ходи където си иска. Или пък свободата ми е да се различавам от другите. И в този случай аз не знам какво определение да дам на равенството. Зная какво означава равенство на два триъгълника. Ала не знам какво може да значи равенство между триъгълника и ябълката. Равенството има смисъл само за сравними величини. Равенство и свобода се съвместяват истински само в едно гнездо на термити. Веднъж създаден, стандартният робот е едновременно и равен, и свободен. Вие, разбира се, можете да освободите термита, той няма да ви се разсърди. Но ще се втурне обратно към своето робство. Черните роби, които откупихме в Африка – Барк** например – се върнаха при своя господар.

Но всъщност най-заплетени са въпросите, свързани с Братството. Вие наричате Братство онова добронамерено безразличие, произтичащо от факта, че никой не се интересува истински от никого. А същински братя аз съм виждал само в семейната йерархия. Тогава човек ще чуе, изречени нежно, думи като „по-малкият ми брат“ или „по-големият ми брат“. […]

Що се отнася до истинското братство, което съществува между другари, срещал съм го само по времето на Дора*** или през войната. Там, където хората се подчиняват на нещо различно от собственото „аз“, зависими са един от друг и са подредени в йерархия, както клетките в дървото. Хората могат да бъдат братя единствено в нещо, което стои над тях – семейното вероизповедание, родствената линия, отечеството. Но онова, което стои над хората, ги организира и унищожава равенството. Равенството съществува и може навярно да бъде определено единствено в една обща трансцедентна връзка. Войникът и капитанът са равни пред родината. Може да се каже, че условие за братството е именно това неравенство. […]

Следователно вашето братство влиза в противоречие с вашата свобода и вашето равенство. А самото ви равенство влиза в спор с вашата свобода. Тези думи имаха смисъл като подход, като противопоставяне на нещо друго, като проводници на някаква промяна. Те отбелязваха един миг от живота, а животът никога не може да бъде изразен в определени състояния. Днес те са кухи като барабани. Звучни и празни понятия. Съответстват на нещо като: „Желателно е всички да бъдат доволни!“ Гениална мисъл, няма що! […]

Необходимо е например вашата дефиниция на демокрацията да не се покрива вече с каскадата от френски министерства, със спирачките, наложени на всяко творчество, със стандартизацията на човека, с отказа от всякаква принудителна трансцедентност, която обединява хората в една и съща обща връзка и създава тяхното братство (според вашата демокрация трудът е чист предмет на обмен, а това е глупаво) и накрая липсата на значимост в постъпките ни, която свежда нашия живот до отчайващо бедни вътрешни движения. Ако един ден вашата младеж, наситила се на бейзбола, открие правото на първородния син, което създава братя, непреклонната правоверност, която поднася радостта от апостолическото опиянение, ако младите искат да понесат задължителните неприятни страни на една игра, за да вкусят радостите от същата тази игра – какво ще им предложите в замяна? […] Пещерният човек, който биологически е бил същият като днешния, не е страдал от това, че не познава Йохан Себастиан Бах, нито пък е скучал, защото бейзболът не е съществувал. Но трябва да се боите, че могат да го научат да скучае. Нацизмът може да подпали вашата младеж, както огънят подпалва плевнята. Тя е готова за това. Тогава ще се опитате да се борите. За да окажете съпротива, ще разполагате с празни постановки или пък с един вътрешен заряд, по-желан и по-въодушевяващ от тази гадост, но който, по липса на предварително творческо усилие, не ще можете да предадете на другите. А вашата младеж ще вземе онова, което ѝ се дава. Ще превърне в своя библия първата поема, която я изпълни с възторг.

Мисля си, че сигурно ще приемете критично думите ми за вашите младежи. И все пак аз съм прав. На тях не им е дадено да бъдат нито синове, нито братя, нито любими, нито да водят мистичен живот или да узнаят какво значи любов към една родина (Америка е повече континент, отколкото родина); остава им само да бъдат демократи – другояче казано, според самия вас, да се харесват такива, каквито са. Защото за тях демокрацията едва ли означава нещо друго. А това ни най-малко не решава проблема.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

* Герой от едноименен роман на американския писател Синклер Луис (1885–1951 г.), олицетворение на стандартния янки. – Б. пр.
** Барк – роб-мавър, откупен от Сент-Екзюпери (поискал за целта пари от Ивон дьо Летранж). Вж. „Земя на хората“, „Историята на златните чехли“. Накрая Барк се връща при своя господар.
*** Дидие Дора (1891–1969 г.) – френски авиатор, директор на авиокомпания „Аеропостал“ и впоследствие на „Ер Франс“ (Орли) до 1953 г. – Б. пр.

Писмо до жена му Консуело

(Гр. Алжир, без дата)

Ню Йорк, раздорите, свадите, клеветите, историята с А. Б.* окончателно ме отвратиха. Може би е заради това. Уморих се от тях. Всичко това не е човешко. То е погрешна аритметика… И те всички са малко такива. Това не е моята родина. Ще се изложа и на обстрел, ако трябва, за да защитя мира в Аге** или вечерите с Лазареф***, или твоите патици (които ти печеш, между впрочем, неправилно, защото кожичката им не е достатъчно хрупкава), за да защитя най-ценното. Най-ценното в нещата, които обичам. Честността. Простотата. Партиите шах с Ружмон**** (какъв славен човек е той!), верността, труда, сгрят от любовта, но не и играта с истината, в която затъват лъжците в изгнание, далеч от всичко човешко…

* Става дума за френския поет сюрреалист Андре Бретон (1896–1966 г.), емигрирал в САЩ през 1941 г., изказал се отрицателно за „Боен пилот“.
** Градът, в който са живели майката и сестрата на писателя. – Б. пр.
*** Пиер Лазареф (1907–1972 г.) – френски журналист, син на руски емигрант. Редактор на в. „Пари соар“, който публикува кореспонденция на Сент-Екзюпери. – Б. пр.
**** Дени дьо Ружмон (1906 г.) – швейцарски писател, живял в САЩ между 1940 и 1947 година, където често се среща със Сент-Екзюпери. – Б. пр.

Източник: http://www.latchezarmintcheffpublishers.com/?p=277

„Цитадела“ – различната философия



„Цитадела“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери.

Стройна, задълбочена и цялостна философия за същността на човека, за общуването му със себеподобните, за ценностите му и за мястото му в света.

Първоначалното заглавие, замислено от автора, е било „Каид, или берберският вожд“. От него можем да се сетим и за мястото на действието – пясъците на пустинята. (Американският превод на произведението е озаглавен The Wisdom of the Sands – „Мъдростта на пясъците“.) Повествуванието е разказ на един берберски принц, наследил баща си като глава на своето племе.

Той започва така:

„Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите, и на мъртвите. И зная защо.“

И завършва така:

„Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем – той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“

Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.“

По-горе споменахме американския превод на романа. Той съдържа 123 избрани глави. Целият роман се състои от 219. Издателство „Лъчезар Минчев“ публикува произведението изцяло, плюс предговор от френските издатели. Така българският читател ще може да се запознае подробно и пълно с философа Антоан дьо Сент-Екзюпери, и да се наслади на мъдростта и красотата на прозата му.

Преводът от френски е на Росица Василева.


Източник: http://www.latchezarmintcheffpublishers.com/?p=294

Това започва да ми става любимата тема!!!

Американската поезия е събрана на български отново



Леда Милева и Николай Попов са съставителите на един забележителен том, който, разбира се, има различни издания през годините, макар сега да е допълнен. Сборникът "Американски поети" включва всички сериозни имена на американската поезия и е труд, който може да даде представа и на лаика за имената и постиженията в този сегмент от богатата литература на САЩ. Внушително издаденият от изд. "Захарий Стоянов" том включва имена-емблеми - Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Робърт Фрост, Карл Сандбърг, Лоурънс Ферлингети и десетки още блестящи пера. Не са подминати "хулиганите" Чарлс Буковски и Алън Гинзбърг, както не е забравен и бардът Боб Дилън. Сред преводачите освен Леда Милева и Николай Попов са и значими български имена на творци и преводачи като Гео Милев, Блага Димитрова, Александър Шурбанов, Кръстан Дянков и др. Макар основната част на новото издание да е позната на ценителите, изданието в своя нов вариант е сериозно допълнение към вече свършеното и дава представа за духа на Америка, въплътен в крайно разнообразното, но ярко присъствие на най-големите американски поети в езика ни.

Източник: Segabg.bg

ШОКОЛАД написа:

Това започва да ми става любимата тема!!!

Заедно ще я обогатяваме, нали ?

Разбира се!!!

Айн Ранд и “Химн” – когато “Аз” е дума, която води до кладата
Етикети: Айн Ранд, Антиутопии, Изток-Запад, МАК
Какво става, ако думата “Аз” изчезне от речника на хората? Ако “ние” става естествено обозначаване на принадлежност, а идеята за индивидуалност е незаконна и считана за срамна и отвратителна?

Първото впечатление от “Химн” е именно сложната конструкция на изреченията, която изключва личната гледна точка. Ето как се представя главният герой: “Казваме се Равенство 7-2521, както пише на стоманената гривна с името, каквато всички носят на лявата си китка. На двайсет и една години сме. Висок сме метър и осемдесет и три и това е тегоба, защото няма много хора с този ръст.”

Героят е с дух на откривател, но в неговото общество няма право на избор на бъдеще – назначен е за метач. В разрез с установените и ненарушими правила решава да се влюби и по-лошо – да нарече любимата си с лично име. И така да й придаде индивидуалност. Да я отличи от масата. И проблемите започват…

Ранд рисува утопичното общество с присъщия й пламък. Тя с лекота изтрива от лицето на планетата досегашната цивилизация и поставя на нейно място едно примитивно общество, гордеещо се с откриването на свещите. Строгата йерархия се подразбира, но само се загатва, авторката търси съвсем различно нещо – довеждането на колективистичните идеи до тяхната ултракрайност. Нещо, което прави още по-реалистично в тритомния си шедьовър си “Атлас изправи рамене”.

Не забравяйте кога пише творбите си Ранд - „Химн” е издаден през 1938 г., между дебюта й с „Ние, живите” (1936) и „Изворът” (1943). Именно в тази плоскост трябва да погледнем към “Химн” – като апел да не се толерира крайнолявата пропаганда, а да се погледне отвъд нейните измамни картини.

“Изток-Запад” и “МАК” предоставят възможността “Химн” да бъде чут на аудиодиск в изпълнение на Татяна Лолова, аз лично останах изумен колко различно е внушението на творбата при слушане и при четене.

http://www.knigolandia.info/search/label/%D0%90%D0%B9%D0%BD%20%D0%A0%D0%B0%D0%BD%D0%B4

Още веднъж невероятен Сафон – “Марина” или когато безсмъртието отнема животи
Етикети: Изток-Запад, Карлос Руис Сафон
Карлос Руис Сафон обсеби душата ми със “Сянката на вятъра” и “Играта на ангела”. И докато чакаме да напише следващите две части от обещаната тетралогия, преводачката Светла Христова благосклонно реши да ни зарадва с един от юношеските му романи. Признавам, бях скептичен, не можех да си представя след първите два шедьовъра да чета нещо лигаво точно от Сафон.

А как бърках! “Марина” е не по-малко мрачна и обсебваща от горните две заглавия. Сцената си е Барселона, героите си нямат и идея в какво се забъркват, а после водовъртежът от зловещи събития ги придърпва неудържимо към мрачните дълбини…

Сафин рисува приключенията на две деца – Оскар и невинната Марина, която живее сама със загадъчния си болнав баща. Между тримата се завързва странна връзка, основана на един откраднат часовник, а скоро двете деца правят грешката да последват загадъчна жена, обгърната в тъма. Оттам Сафон е неудържим – една след друга излизат мрачни тайни, в които търсенето на безсмъртие само води до нови и нови жертви. Над героите ни се носят гротескни кукли, в които мъждука живот толкова, колкото да са способни да го отнемат…

На моменти “юношеският” роман на Сафон си става чист хорър, но това е вплетено по безукорен начин в богатата му стилистика. Не виждам смисъл да сипя хвалебствени епитети – “Марина” е от романите, които трябва да бъдат прочетени. А ако вече сте чели нещо на Сафон, не ще се поколебаете, убеден съм.
http://www.knigolandia.info/2010/11/blog-post_30.html

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-01-13&article=353764
И някои новини от днешната преса..

"Лесният начин за отслабване "Алън Кар



За книгата

„Лесният начин за отслабване» на Алън Кар ни учи как да контролираме теглото си и да се освободим от излишните килограми, като следваме наръчника с упътвания на Майката Природа. Това не е шокова терапия, не се изискват усилия на волята, нито желязна дисциплина, необходимо е само да се разберат някои прости истини.

Както подчертава авторът, основната цел на метода е да се радваме на живота. Защото човек не може да се радва на живота, ако заради наднорменото си тегло постоянно се чувства изморен и отпуснат, лишен от нещо, изпитващ угризения за физическите и психическите вреди, които сам си причинява.

С убедителни примери от личния си опит Алън Кар развенчава митовете за диетите и атакува промиването на мозъци, поради което хората купуват и консумират ненужни и вредни храни. От книгата научаваме, че можем да се избавим от излишните килограми и без да се отказваме от любимите си храни, както и без да си налагаме сурови ограничения.

Посланието на тази книга ще ви подскаже как да преоткриете мъдростта, която винаги сте притежавали, дори без да подозирате, и ще ви помогне да водите здравословен, щастлив и приятен живот.

За автора

Алън Кар (1934-2006) е световноизвестен автор на книги за самопомощ. Неговият метод за отказване от вредни навици и зависимости е помогнал и продължава да помага на милиони хора от цял свят да живеят по-щастливо и пълноценно.

Кар получава дипломата си за експерт-счетоводител през 1958 г. Кариерата му е успешна, но стоте цигари, които изпушва всеки ден, го довеждат до отчаяние. През 1983 година, след безброй опити да престане да пуши чрез воля и дисциплина, в крайна сметка той стига до заключението, че светът очаква именно това – лесен начин за отказване на цигарите.

Тогава напуска работата си и решава да излекува света от тютюнопушенето. Книгата му „Не пуша вече“ е преведена на десетки езици (на български език е публикувана от ИК „Кибеа“), преиздадена е многократно, от нея са продадени близо 10 милиона екземпляра и тя продължава да
се търси, както преди.

Алън Кар е автор и на книги, които могат да помогнат на всеки да се освободи от зависимостта от алкохола, от наднорменото тегло, както и редица други бестселъри.

В 47 страни на света работят 150 клиники, които прилагат метода на Кар.
От 2007 година такава клиника има и в България.


Из “Лесният начин за отслабване”Алън Кар

Строго погледнато, заглавието би трябвало да бъде: „Как най-лесно да тежим точно толкова, колкото искаме“. Само че е твърде дълго. Все пак повечето хора се притесняват от излишните килограми. Въпреки това искам да подчертая, че моят метод, който оттук нататък ще наричам просто ЛЕСНИЯ НАЧИН ЗА ОТСЛАБВАНЕ или само ЛЕСНИЯ НАЧИН, е еднакво ефективен и за покачване на теглото, и за отслабване. Всъщност контролът над теглото не е главната цел на метода: тя е просто да се РАДВАМЕ НА ЖИВОТА!

Как можете да се радвате на живота, ако заради наднорменото си тегло постоянно се чувствате изморени и отпуснати, лишени от нещо, притеснени и виновни за физическото и психическото нещастие, което сами си причинявате?

Както може би вече знаете, аз станах известен, защото открих метод, с който всеки пушач може да откаже цигарите не само лесно, но и с удоволствие. Днес ме смятат за един от водещите специалисти в областта на отказването от тютюнопушенето. Тези, които са разбрали и изпитали моя метод, дори считат мен и моите терапевти за единствените специалисти.

По-късно открих, че с едно съществено изключение методът работи също толкова добре при отказването от всички видове зависимост с предимно психически корени, каквито са повечето зависимости, включително алкохолизъм и други форми на наркомания. Мнозина от т. нар. специалисти по наркоманиите твърдят, че основният проблем са химическото пристрастяване и физическите симптоми при отказването. Затова и търсят химически решения под формата на заместители.

А простото и лесно решение за всяка зависимост се крие изцяло в ума.

Не може да не сте забелязали, че днес отслабването се е превърнало в мултимилионен бизнес. Всяка седмица някоя знаменитост рекламира нов уред за отслабване, филм или книга с нова чудодейна програма или революционна диета, която щяла да реши проблема ви като с вълшебна пръчица.

Съществуват много близки физически и ментални асоциации между пушенето и храненето, а още повече – между спирането на цигарите и отслабването. И пушачът, и спазващият диета страдат от особен вид шизофрения и водят постоянна битка в ума си. За пушача тя изглежда така – от една страна: „Мръсен и отвратителен навик, който ме убива, струва ми цяло състояние и ме поробва“, а от друга: „Това е моето удоволствие, подкрепа и компания“. За онзи на диета: „Аз съм дебел, сънлив, болнав, изглеждам ужасно и се чувствам още по-зле“, а от друга: „Леле, как обичам да си хапвам!“

Затова ви прощавам, ако си мислите, че и аз просто искам да спечеля от цялата тази работа, разчитайки на репутацията си.

Уверявам ви, че сте много далеч от истината. Напротив, единственото съществено изключение, за което споменах по-рано, е контролът на теглото. Години наред твърдях, че методът ми не е подходящ за тази цел, но се оказа, че съм грешал.
Можеше спокойно да спечеля от известността си. Получавал съм десетки предложения за подкрепа на различни продукти, включително за отслабване. Отклонявах ги, не защото съм толкова богат, че да не ме интересуват солидни финансови оферти, а защото ценя репутацията си и съм готов да я защитавам така свирепо, както лъвица брани малките си. Отделно от това, не съм виждал нито една известна личност да рекламира продукт, който да не изглежда съмнително.

Държа още да подчертая, че ЛЕСНИЯТ НАЧИН ЗА ОТСЛАБВАНЕ не подкрепя нечии чужди идеи. Точно както и при пушенето, методът е изцяло мой, и точно както знаех, че Лесният начин за отказване на цигарите ще работи при пушачите, още преди да бъде изпитан и доказан, така и докато стигнете до края на тази книга, вие ще знаете, че ЛЕСНИЯТ НАЧИН ЗА ОТСЛАБВАНЕ ще помогне и на вас.

При спирането на цигарите повечето пушачи напълняват, но аз отслабнах с няколко килограма в рамките на шест месеца. Използвах комбинация от редовни физически упражнения и диета с високо съдържание на фибри. Съзнавах, че разчитам на силата на волята и дисциплината. Но въпреки това ми беше приятно. Много приличаше на ранните ми опити да спра цигарите с усилия на волята.

Когато решителността ви е силна, изпитвате мазохистично удоволствие от факта, че се чувствате „пò католик и от папата“, задето устоявате на изкушението. Докато отслабването беше основната цел на живота ми, всичко беше наред. Проблемът, също както при отказването на цигарите, беше, че постепенно решителността ми взе да отслабва и всеки път, когато изникнеше нещо по-важно, диетата и упражненията оставаха на заден план и аз отново напълнявах.

За онези, които са запознати с моя метод, трябва да изчистя едно често срещано недоразумение. Тъй като аз съм човек на волята и позитивното мислене, мнозина страдат от заблудата, че методът ми се основава на тяхното прилагане. Не е така. Аз имах силна воля и мислех позитивно много преди да открия метода. Дори се удивлявах защо хора с очевидно по-слаба воля от моята успяват да откажат цигарите, а аз – не.

Мисля позитивно, защото така повелява здравият разум. Когато мислиш позитивно, животът е много по-лек и приятен. Но това не ми помогна нито да откажа цигарите, нито да отслабна!

Позитивното мислене означава: „Знам, че се държа глупаво, затова със силата на волята си и с дисциплина ще поема нещата в свои ръце и ще престана да постъпвам така“. Не се и съмнявам, че много хора са спрели да пушат или са отслабнали тъкмо с такава тактика. Браво на тях. Аз мога само да кажа, че при мен това никога не е вършило работа, а ако беше проработило при вас, нямаше да четете тази книга.

Не, това, което ме караше да продължавам да пуша, не беше нито липсата на воля, нито негативното мислене, а объркването, постоянната шизофрения, от която страдат всички пушачи, докато са още пушачи. Част от мозъка им ненавижда този навик, а друга вярва, че без цигара не могат да се наслаждават на живота.

Точно същото отношение любов-омраза изпитват към храната хората с наднормено тегло. Моите пушачески проблеми не изчезнаха благодарение на позитивното мислене, а когато изчезна объркването. Разбрах защо пушенето е просто хитър, прикрит номер за самочувствие и защо чувството, че ми помага да се радвам на живота и да се справям със стреса, е просто заблуда. С това объркването ми приключи, изчезнаха и шизофренията, и желанието ми да пуша. Не беше нужна нито сила на волята, нито позитивно мислене.

Беше лесно!

Много трудно е да убедиш спазвалия диета, или пушача, опитвал да откаже цигарите с метода на волята, че може да успее и без това. Независимо дали имате силна воля или не, важното е да разберете защо тя не ви е нужна, за да отслабнете по ЛЕСНИЯ НАЧИН. Трудно е за обяснение, затова ще опитам да дам пример.

Представете си, че се намирате в лагер за военнопленници. Минава лекар на визитация и почва да ви поучава: „Тук е много влажно, може да хванете пневмония. Освен това, не се храните добре. Осъзнавате ли какви тревоги причинявате на близките си? Те се притесняват, че ще се погубите. Изглеждате ми интелигентен човек, защо не се вразумите и не се приберете у дома?“ Този доктор ще ви се види пълен кретен.

Същото обаче се получава, когато някой лекар започне да ви говори за рисковете от тютюнопушенето или наднорменото тегло. Военнопленникът, пушачът и лакомникът отлично знаят какви опасности ги грозят. Логично е дори да предположим, че те са по-добре запознати с негативните последици от човека, който ги поучава, след като лично страдат.

Вярно е, че със сила на волята, дисциплина и всеотдайност пленниците могат и да успеят да избягат, пушачите – да откажат цигарите, а дебелите – да отслабнат. Без съмнение, хиляди са го правили. Свалям им шапка, заслужават поздравление. Но аз мисля за онези военнопленници, които въпреки силата на волята и т. н. не са могли да избягат. На тях им трябва не лекция, а ключ от затвора.

В същото положение се намират пушачите и хората с наднормено тегло. Последното, от което имат нужда, е някой покровителствено да им говори как неправилното хранене води до загуба на самоуважение, недостиг на въздух, лошо храносмилане, киселини, язва, синдром на раздразнените черва, високо кръвно налягане, висок холестерол, заболявания на сърдечно-съдовата система, стомаха, червата, бъбреците и черния дроб и т.н., и т.н.

Това, от което пушачът има нужда, е някой да му предложи ключа, с който ще избяга от никотиновия капан. Точно това направих аз. Затова и методът ми е толкова успешен. Той позволява на всеки пушач лесно да откаже цигарите (нали затова се казва ЛЕСНИЯТ НАЧИН!)

Това, от което хората с наднормено тегло имат нужда, е ключ към лесното контролиране на теглото. Точно това открих и затова се казва ЛЕСНИЯТ НАЧИН!

Може би ще възразите, че е подвеждащо да сравняваме пушачите и пълните хора с военнопленници, защото военнопленниците са затворени от външна сила, докато никой не кара пушачите да пушат или пълните хора да преяждат, освен самите те. В тяхна власт е да променят положението, а ако са толкова глупави да не го правят, никой не им е виновен, да се сърдят на себе си.

Всъщност и в трите случая става дума за едно и също. Покровителствените лектори може да ни смятат за глупави. Ние можем да се смятаме за глупави, защото отлично знаем, че сами си причиняваме проблема. И ако пушите или страдате от наднормено тегло с пълното съзнание, че си съсипвате живота, и не правите нищо по въпроса, наистина сте глупаци.

Но ако сте се опитали да промените положението и не сте успели, вие не сте глупаци. Може да се чувствате като такива, може и да се обвинявате в слабохарактерност. Има ли значение, че сте едновременно затворник и тъмничар? Единствената причина да си стоите в затвора, който сами сте си създали, е, че не знаете как да избягате…



Издателство: Кибеа
Серия: Здраве
Преводач: Ирина Манушева

Изтчник: http://www.public-republic.com/magazine/2011/01/66491.php

Фрина написа:

"Лесният начин за отслабване "Алън Кар



За книгата

„Лесният начин за отслабване» на Алън Кар ни учи как да контролираме теглото си и да се освободим от излишните килограми, като следваме наръчника с упътвания на Майката Природа. Това не е шокова терапия, не се изискват усилия на волята, нито желязна дисциплина, необходимо е само да се разберат някои прости истини...

Фрина, благодаря за инфото. Купих си книгата и съм много доволна. Човекът наистина изказва по-различни разбирания за храната.