ПИЛЕШКА СУПА ЗА ДУШАТА

Много искам тази тема да бъде за мисли, афоризми, притчи, случки..., които са като ПИЛЕШКА СУПА ЗА ДУШАТА, които да стоплят душата, да възвисяват духа и да ни бъде някак... мило от прочетеното.

С удоволствие ще чета всичко подобно, което напишете в темата.

"Всеки може да бъде велик...защото всеки може да прави услуги.
За това не е необходимо непременно да си завършил колеж.
Не е нужно и да можеш правилно да съгласуваш подлога и сказуемото.
Имаш нужда само от сърце, пълно с милосърдие. От душа, направлявана от любов."

Мартин Лутър Кинг, младши

прекрасно! Наистина стопля душата ти!!!


МНого хубава тема, Водна, Браво!

Ти си истинско чудо

Всяка секунда, през която живеем, е нова и неповторима за Вселената, миг, който няма да се върне... А на какво учим децата си? Учим ги, че две и две прави четири и че Париж е столица на Франция.
А кога ще започнем да ги учими и на това, какво представляват те самите?
Трябва да кажем на всяко от тях: Знаеш ли какво си ти? Ти си истинско чудо. Ти си неповторим. През всичките изминали години не е имало дете като теб. С твоите крака, ръце, сръчни пръсти, с начина, по който се движиш.
Ти можеш да станеш Шекспир, Микеланджело, Бетовен. Имаш сили за всичко. Да, да, ти си истинско чудо! И когато пораснеш, ще можеш ли да нараниш някого, който също като теб е истинско чудо?
Ти трябва да работиш - ние всички трябва да работим, за да направим света достоен за децата му.

Пабло Казалс

Фрина написа:

прекрасно! Наистина стопля душата ти!!!

Нали?

Много хубава тема!

Шестте грешки на човека

1. Заблудата, че личният напредък

се постига чрез потъпкване на другите.

2. Склонността да се тревожим за неща,

които не могат да бъдат променени или поправени.

3. Твърдението, че нещо е невъзможно,

защото ние не сме способни да го направим.

4. Отказът да оставим настрана

дребнавите си предпочитания.

5. Пренебрежението към развитието

и усъвършенстването на духа и липсата

на навика да четем и да учим.

6. Опитите да натрапваме на другите

своите убеждения и своя начин на живот.

ЦИЦЕРОН

"Нищо не оскърбява така един приятел, както недоверието: защото какво е приятелството, ако не единство на две души? А къде е това единство без доверие."
ЦИЦЕРОН

"Всеки ден трябва да послушаш по една песничка, да погледнеш хубава картина и да прочетеш поне едно мъдро изречение."
ГЬОТЕ

"Безсмислено е да съжаляваш за нещо на тоя свят. Нищо на тоя свят не може да се върне и да се поправи, иначе всички щяха да бъдат светци. Животът няма за цел да ни прави съвършенни, съвършенството е за музеите."
Ерих- Мария Ремарк

Винаги правя това, което не мога, за да мога да се науча да го правя.
Пабло Пикасо

"По-добре да подраниш 3 часа, когато ще е твърде рано, отколкото да закъснееш една минута, когато ще е твърде късно."
Шекспир

Ще допълвам...

VODNA написа:

Ти си истинско чудо

Всяка секунда, през която живеем, е нова и неповторима за Вселената, миг, който няма да се върне... А на какво учим децата си? Учим ги, че две и две прави четири и че Париж е столица на Франция.
А кога ще започнем да ги учими и на това, какво представляват те самите?
Трябва да кажем на всяко от тях: Знаеш ли какво си ти? Ти си истинско чудо. Ти си неповторим. През всичките изминали години не е имало дете като теб. С твоите крака, ръце, сръчни пръсти, с начина, по който се движиш.
Ти можеш да станеш Шекспир, Микеланджело, Бетовен. Имаш сили за всичко. Да, да, ти си истинско чудо! И когато пораснеш, ще можеш ли да нараниш някого, който също като теб е истинско чудо?
Ти трябва да работиш - ние всички трябва да работим, за да направим света достоен за децата му.

Пабло Казалс

Това е наистина прекрасно и как ми се иска всички деца да чуват такива думи,ех


Можеш ли да си представиш колко живота е трябвало да изживеем ,преди изобщо да ни хрумне ,че съществува нещо повече от яденето ,боричкането или властта в Ятото?Хиляди живота ,Джон ,десет хиляди!А след това още сто живота ,докато започнем да научаваме,че има такова нещо като съвършенство,а след това други сто ,докато проумеем идеята ,че нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го предадем нататък.Същите правила ни ръководят и сега ,естествено:ния избираме следващият свят чрез това ,което сме научили в този.Не научим ли нищо ,то следващият свят ще е същият като сегашния-с все същите граници и все същите оловни тежести,които трябва да преодоляваме.
Из "Джонатан Ливингстън ЧАЙКАТА"на Ричард Бах,с благодарности към Шоколадчето

Заради теб ли се разлюля Земята?

Единадесетгодишната Анжела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можела да ходи, а и останалите и движения били ограничени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното възстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от живота си в инвалидна количка. Обяснили и, че малцина са успели да се върнат към нормален живот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежала там, на болничното легло, Анжела тържествено обещавала пред всеки, който желаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.
Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Франциско. Използвали всички възможни лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя - да си представя, че ходи. Ако не можело да се постигне нищо друго, това поне и давало надежда и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анжела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!
Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо - леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:
- Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!
В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла - земетресение люлеело Сан Франциско. Но не казвайте това на Анжела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, самоняколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан Франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?

Ханок МакКарти

Най-хубавият ден - днешният.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители – децата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-неприятният недостатък – лошото настроение.
Най-красивият подарък – прошката .
Най-добрата защита – усмивката.
Най-доброто лекарство – оптимизмът.
Най-мощната сила на света – вярата.
Най-стимулиращият дар – надеждата.
Единствената реалност – любовта.

Майка Тереза

Gti, това ми е любимо!

VODNA написа:

Gti, това ми е любимо!

Страхотно е !Но,нали знаеш,че с теб доста често мислим еднакво,прилича ме си някак си.

Gti написа:

VODNA написа:

Gti, това ми е любимо!

Страхотно е !Но,нали знаеш,че с теб доста често мислим еднакво,прилича ме си някак си.

Мдааа, може би по начина, по който усещаме и виждаме нещата.

Ето още нещо за душата:


Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
- Добър вечер,приятелю. Чудех се какво ли правиш...
- Хвърлям морските звезди обратно в океана. Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.
- Е, това е вярно - отговорил приятелят ми, - но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?
Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
- Е, поне на тази успях да помогна!

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Gti написа:

Най-хубавият ден - днешният.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители – децата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-неприятният недостатък – лошото настроение.
Най-красивият подарък – прошката .
Най-добрата защита – усмивката.
Най-доброто лекарство – оптимизмът.
Най-мощната сила на света – вярата.
Най-стимулиращият дар – надеждата.
Единствената реалност – любовта.

Майка Тереза

Хихи,типично за Майка Тереза,...аз бих могла да поспоря!

VODNA написа:

Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
- Добър вечер,приятелю. Чудех се какво ли правиш...
- Хвърлям морските звезди обратно в океана. Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.
- Е, това е вярно - отговорил приятелят ми, - но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?
Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
- Е, поне на тази успях да помогна!

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Ето това е много хубаво,но дали е правилно?!

ШОКОЛАД написа:

VODNA написа:

Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
- Добър вечер,приятелю. Чудех се какво ли правиш...
- Хвърлям морските звезди обратно в океана. Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.
- Е, това е вярно - отговорил приятелят ми, - но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?
Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
- Е, поне на тази успях да помогна!

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Ето това е много хубаво,но дали е правилно?!

Дали не е в противовес с природата? Дали не влияеш върху съдбата им? Може!
Но погледнато по този начин:
Децата в река Лим... примерно. Аз точно за тях се сещам, докато чета този разказ.
Може и да не успееш да помогнеш на всички, но и на едно дете да помогнеш, спасяваш цял живот.

Препятствията са онези
страховити неща, които виждаш,
щом отклониш поглед от целта си.

Хенри Форд





Ние, които живяхме в концентрационните лагери,
помним хората, които обикаляха бараките, за да дадат
утеха или последно причастие на другите. Може
и да са били малцина, но бяха достатъчно доказателство,
че на един човек може да му бъде отнето всичко,
освен едно: Последната му свобода - да избира
поведението си при всички обстоятелства, да избира свой собствен път.

Виктор Е. Франкл
/Човекът в търсене на смисъла/

ПРИКАЗКА ЗА МЕЧТИТЕ
Паулу Коелю



Както разказва една древна легенда, някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дръвчета. Всеизвестно е, че кедрите растат много, много бавно, тъй че нашите три дървета прекарали цели векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.

Те видели, как на земята на Ливан пристигнали пратениците на цар Соломон и как после в битки с асирийците тази същата земя се обляла в кръв. Срещнали се лице в лице със заклетите врагове Йезавел и пророк Илия. Пред погледите им била измислена азбуката. Дивели се, гледайки как покрай тях минават кервани, натоварени с чудни тъкани.

И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.

-След всичко, на което станах свидетел - казал първият,- аз бих искал да се превърна в трон, на който да седне най-могъщият цар на Земята.

-Моето желание е да стана частица от нещо, което завинаги да преобрази Злото в Добро- обадил се вторият.

-Колкото до мен - проговорил третият,- аз бих желал всеки път, когато хората погледнат към мен, да си спомнят за Бога.

Изминали години, години. И ето че най-сетне в гората пристигнали дървосекачи. Те отсекли кедрите и ги нарязали с триони на дървен материал.

Всеки кедър си имал своето съкровено желание, но реалността никога не пита за какво мечтаем.

Първият кедър станал на обор, а от отпадъците му направили ясла.

От второто дърво сглобили груба дървена маса, която продали на един търговец на мебели.

Гредите от третия кедър така и не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги прибрали на склад в един голям град.

Горестно заоплаквали съдбата си трите кедъра: "Нашата дървесина беше толкова хубава! Но така и никой не й намери достойно приложение..."

Времето минавало. И веднъж, в една звездна нощ съпружеска двойка, останала без подслон, влязла да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била в напреднала бременност. Същата тази нощ тя родила син и го положила в яслите върху мекото сено. И в този миг първият кедър разбрал, че мечтата му се сбъднала: той послужил да поеме най-великият Цар на Земята.

Няколко години по-късно, в скромен селски дом хора седели около масата, направена от дървесината на втория кедър. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи над хляба и виното, поставени върху масата. И изведнъж вторият кедър разбрал, че точно в този момент той крепи върху себе си не само чаши с вино и блюдо с хляб, но и съюза между Човешкото и Божественото.

На следващия ден от две дъски на третия кедър сглобили кръст. След няколко часа довели окърваен човек и го заковали за кръста с гвоздеи. Третият кедър се ужасил от предопределението си и започнал да проклина своята жестока участ. Но не минали и три дни и той разбрал подготвената му съдба: човекът, висял на кръста, станал Факел на Света. Кръстът, сглобен от дървесината на третия кедър, се превърнал от оръдие на мъчението в символ на тържеството.

Така се осъществила ориста на трите ливански кедъра: както винаги става с мечтите - мечтата на всеки се сбъдва, но съвсем различно от това, което си е представял.

Беше слънчев съботен следобед в град Оклахома.
Моят приятел-и горд баща, Боби Люис, водеше двамата си малки синове
да играят миниголф. Той се отправи към човека зад билетното гише и попита:
- Колко е входът?
- Три долара за вас и по три долара за всяко дете, което е над шест години - отвърна
младият мъж. - Ако са на шест или по-малко ги пускаме безплатно. На колко години са?
- Адвокатът е на три, а лекарят - на седем - каза Боби, - така че ви дължа шест долара.
Мъжът зад гишето каза:
- Ей, господине, да не би току-що да сте спечелили от лотарията, или какво? Можехте да си спестите три зелени. Можехте да ми кажете, че голямото е на шест. Нямаше да разбера.
- Е, сигурно е така - рече Боби, - но децата щяха да разберат.
Както е казал Ралф Уолдо Емерсън: "Твоето излъчване крещи така силно, че не чувам какво казваш."
В решаващите мигове, когато етиката е по-важна от всичко друго, постъпвайте така, че да служите за пример на всички, с които работите или живеете.

Патриша Фрип

VODNA написа:

ШОКОЛАД написа:

VODNA написа:

Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана.
Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал във водата.
Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл:
- Добър вечер,приятелю. Чудех се какво ли правиш...
- Хвърлям морските звезди обратно в океана. Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не ги върна във водата, ще умрат тук от недостиг на кислород.
- Е, това е вярно - отговорил приятелят ми, - но по пясъка трябва да има хиляди морски звезди. Невъзможно е да спасиш всичките, страшно много са. Нали ти е ясно, че това сигурно става по стотици плажове на този бряг. Не разбираш ли, че не можеш да помогнеш?
Човекът се усмихнал, навел се, взел още една морска звезда и докато я хвърлял в океана, отвърнал:
- Е, поне на тази успях да помогна!

Джак Канфийлд и Марк В. Хансен

Ето това е много хубаво,но дали е правилно?!

Дали не е в противовес с природата? Дали не влияеш върху съдбата им? Може!
Но погледнато по този начин:
Децата в река Лим... примерно. Аз точно за тях се сещам, докато чета този разказ.
Може и да не успееш да помогнеш на всички, но и на едно дете да помогнеш, спасяваш цял живот.

Правилно и грешно винаги са относителни понятия - факт. А защо това да е противовес с природата? Може би това е съдбата на тази морска звезда - да бъде спасена. Всеки път ту случайно, ту не съвсем следваме пътя си...и очакваме спасителя си, докато си помагаме сами
Много ми харесва тази темичка и даже съм склонна да си хапна малко пилешка супичка, нищо, че предпочитам тази с топчета

Хората са неразумни, алогични и егоцентрични. Обичай ги, каквото и да става.
Ако правиш добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро, каквото и да става.
Ако успееш, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове. Стреми се да успееш, каквото и да става.
Доброто, което правиш, ще бъде забравено утре. Прави добро, каквото и да става.
Честността и откровеността те правят уязвим. Бъди честен и откровен, каквото и да става.
Онова, което си градил с години, може да бъде разрушено за една нощ. Продължавай да изграждаш, каквото и да става.
Хората истински се нуждаят от помощ, но ще се нахвърлят върху теб, ако им помогнеш. Помагай им, каквото и да става.
Дай на света най – доброто от себе си и той ще те отритне. Дай му го, каквото и да става.

Майка Тереза

VODNA написа:

Хората са неразумни, алогични и егоцентрични. Обичай ги, каквото и да става.
Ако правиш добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро, каквото и да става.
Ако успееш, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове. Стреми се да успееш, каквото и да става.
Доброто, което правиш, ще бъде забравено утре. Прави добро, каквото и да става.
Честността и откровеността те правят уязвим. Бъди честен и откровен, каквото и да става.
Онова, което си градил с години, може да бъде разрушено за една нощ. Продължавай да изграждаш, каквото и да става.
Хората истински се нуждаят от помощ, но ще се нахвърлят върху теб, ако им помогнеш. Помагай им, каквото и да става.
Дай на света най – доброто от себе си и той ще те отритне. Дай му го, каквото и да става.

Майка Тереза

Много е готино,VODNA,благодаря ти,че го сподели с нас

Око за око и светът ще ослепее
Насилието е оръжието на слабите
Бъди промяната, която желаеш да видиш в света
Няма път към мира - мирът е пътят
Русия в лицето на Толстой ми даде учителя, който ми предостави теоретичната основа на моето ненасилие
Любовта никога не изисква, а само дава. Любовта само страда, не съжалява и не отмъщава
Аз бих станал християнин, ако християните живееха по християнски
Отричам насилието, защото доброто, което изглежда то може да причини, не е трайно; трайно е лошото, което то причинява
Дори и най-незначителната лъжа разваля хората, така, като капка отрова разваля цяло езеро
Слабият не може да прости. Опрощението е качество на силния!
Първо си пренебрегнат, после осмиван, сетне бит, и накрая победител
Ганди

Анатомията е съдба
- В Средновековието биха ме изгорили на клада, а днес изгарят само моите книги
- Истината ще ви направи свободни
- Никога една параноя не е напълно безпочвена
- Повечето хора не желаят истински да бъдат свободни, защото свободата натоварва с отговорност, а повечето хора се плашат от отговорноста
- Свободата на индивида не е дар на цивилизацията. Най-голяма свобода е имало преди появата на каквато и да е цивилизация
- Сексът започва тогава, когато жената хване мъжа за ръката
- Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение
- Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че той е болен
- Понякога една пура е само пура
- Първият човек, който е изругал, вместо да хвърли камък, е бащата на цивилизацията Зигмунд Фройд

Ако децата получават несправедливи упреци,
те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност,
те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх,
те се научават да се тревожат.
Ако изпитвате към децата съжаление,
те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех,
те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност,
те се научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам,
те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност,
те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж,
те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала,
те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение,
те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте към децата с благосклонност,
те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание,
те се научават да следват целта си.
Ако обграждате децата с разбиране,
те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност,
те научават какно е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност,
те се научават да вярват в себе си и хората.
Ако децата опознаят приятелстово,
те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие,
те постигат хармония на духа.

Как живеят вашите деца?

Дороти Л. Нолт

Песента на сърцето

Имало едно време един голям мъж, който се оженил за жената на своите мечти. От любовта им се родила дъщеричка. Тя била слънчево и жизнерадостно дете и големият мъж много я обичал.
Когато била съвсем мъничка, той я вдигал високо, тананикал някаква мелодия, танцувал с нея из стаята и и повтарял:
— Обичам те, мое малко момиченце.
Момиченцето растяло, а големият мъж все го прегръщал и говорел:
— Обичам те, мое малко момиченце.
Момиченцето се цупело и казвало:
— Вече съм голяма.
Мъжът се усмихвал и казвал:
— Но за мен ти ще си останеш моето малко момиченце.
Момиченцето, което вече било голямо, напуснало дома си и тръгнало по света. То научавало все повече неща за себе си и за мъжа и разбрало, че той действително е голям и силен, защото сега вече можело истински да оцени качествата на характера му — една от неговите най-силни страни била способността да дава израз на любовта към близките си. Където и да отидело по света, мъжът се обаждал и казвал:
— Обичам те, мое малко момиченце.
Един ден малкото момиченце, което вече било голямо, получило съобщение по телефона, че големият мъж е тежко болен. Получил удар. Обяснили на момиченцето, че той страдал от афазия* и не само не можел да говори, но не били сигурни и дали разбирал онова, което му казват. Вече не можел да се усмихва, да ходи, да прегръща, да танцува и да казва на момиченцето, което вече било голямо, че го обича.
Когато момиченцето влязло в стаята и погледнало големия мъж, той му се сторил малък и слаб. Приближило се до леглото му, а той го погледнал, опитал се да каже нещо, но не успял.
Момиченцето направило единственото нещо, което му оставало. Седнало на леглото до големия мъж. От очите и на двамата потекли сълзи и то обгърнало с ръце немощните рамене на баща си.
Сложило глава на гърдите на баща си и в мислите му преминавали като насън отминалите дни. Спомнило си прекрасното време, което били прекарали заедно. Как винаги се чувствало защитено и обичано от големия мъж. Загубата, която трябвало да понесе, го натъжавала, никога повече нямало да чува думите му, пълни с любов и утеха.
И тогава, някъде дълбоко в гърдите на мъжа, то доловило ударите на сърцето му. Сърцето, в което съжителствали музиката и думите. То биело отчетливо, напук на болното тяло. И докато момиченцето стояло притихнало, чудото станало. То чуло онова, което му се искало да чуе.
Сърцето на бащата започнало да бие в такт с думите, които устните вече не можели да произнесат...
ОБИЧАМ ТЕ
ОБИЧАМ ТЕ
ОБИЧАМ ТЕ
*Афазия — загуба на говора. — Б. пр.

МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ
МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ
МОЕ МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ

Думи на утеха.
Пати Хансен

VODNA написа:

Децата научават онова,
което са изпитали

Ако децата получават несправедливи упреци,
те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност,
те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх,
те се научават да се тревожат.
Ако изпитвате към децата съжаление,
те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех,
те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност,
те се научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам,
те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност,
те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж,
те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала,
те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение,
те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте към децата с благосклонност,
те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание,
те се научават да следват целта си.
Ако обграждате децата с разбиране,
те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност,
те научават какно е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност,
те се научават да вярват в себе си и хората.
Ако децата опознаят приятелстово,
те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие,
те постигат хармония на духа.

Как живеят вашите деца?

Дороти Л. Нолт

Това много ми хареса и смятам че е напълно вярно!

Ето, такъв трябва да бъде
ИСТИНСКИЯТ ПРИЯТЕЛ:

Да те обича дори тогава,
когато не си за обичане...

Да те прегръща дори тогава,
когато не си за прегръщане...

Да те търпи дори тогава,
когато си непоносим...

Да ти дава вяра и сили дори тогава,
когато целият останал свят се обърне против теб...

Когато ти е весело - да танцува заедно с теб,
а когато ти е тъжно – да плаче и той редом с теб...

Но най-важното от всичко е -
да бъде “добър математик”
и да знае как:

Да умножава Радостите...
Да разделя Тъгата...
Да изважда Миналото...
Да събира Бъдещето...

Да пресмята всички нужди,
скрити в дълбините на душата ти...

И винаги да остава
по-голям от всички останали...

И, разбира се...
Да не те захвърля настрана,
когато вече не си му нужен...

Пожелавам и на теб такъв ПРИЯТЕЛ!

Легенда за ПРИЯТЕЛСТВОТО

В една арабска легенда се разказва
за двама приятели, които вървели през пустинята.
По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия.
Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал на пясъка:

Днес моят най-добър приятел ме удари!

Продължили напред и стигнали до един оазис,
където влезли да се изкъпят.
Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави,
но навреме бил спасен от другаря си.
Когато се посъвзел, грабнал камата си
и написал на един камък:

Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!

Заинтригуван, приятелят му го попитал:

- Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка,
а сега пишеш върху камък?

Засмян, другарят му отвърнал:

- Когато някой добър приятел ни засегне,
трябва да напишем това на пясъка,
където вятърът на забравата и прошката
ще го заличат.
Но от друга страна,
когато ни се случи нещо голямо и прекрасно,
трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО,
от където никoй вятър не може да го изтрие...

Обикновените и Истинските ПРИЯТЕЛИ

Обикновените приятели
никога не са ме ме виждали да плача.
Истинските приятели
имат рамо, подгизнало от сълзите ми.

Обикновените приятели
не знаят малкото име на най-близкия ми човек.
Истинските приятели
имат номера на телефона му в тефтерчетата си.

Обикновените приятели
носят бутилка вино на купоните, които правя.
Истинските приятели
идват по-рано, за да ми помогнат в подготовката,
и остават до по-късно, за да ми помогнат с почистването.

Обикновените приятели
се сърдят, когато им звъня след като са си легнали.
Истинските приятели
питат, защо ми е отнело толкова време да им позвъня.

Обикновените приятели
се стремят да говорят за моите проблеми.
Истинските приятели
се стремят да ми помогнат да се справя с проблемите си.

Обикновените приятели
гадаят за моите любовни истории.
Истинските приятели
знаят толкова много подробности,
че ако не бяха истински, можеха да ме шантажират с това.

Обикновените приятели,
когато ме посещават се държат като гости.
Истинските приятели
отварят хладилника и се обслужват сами.


Обикновените приятели
мислят, че с приятелството ни е свършено,
когато имаме разногласия.
Истинските приятели
знаят, че няма истинско приятелство,
ако не сме имали разногласия.

Обикновените приятели
очакват винаги да съм до тях, когато имат нужда от мен.
Истинските приятели
очакват винаги да са до мен, когато имам нужда от тях.

Ти имаш ли Истински Приятели?
А какъв Приятел си за тях Ти?

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце

Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си... Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...

Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...

Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни... Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студени не бил предвидил, че ще върви и през нощта бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот...

Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла. Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...

Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги... Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба... Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...

Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи...

Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот...

Разкаянието на бащата
У. Ливингстон Ларнед

Чуй ме, сине. Аз ти казвам тези думи, когато ти спиш; сложил си твоята малка ръчичка под бузата, а светлите ти къдрици са залепнали върху потното ти челце. Аз се промъкнах сам в твоята стая. Преди няколко минути, когато седях в библиотеката и четях вестника, ме заля тежка вълна на разкаяние. И дойдох до твоето креватче със съзнанието за своята вина.


Знаеш ли за какво си мислех, сине? Аз си изкарах върху теб своето лошо настроение. Скарах ти се, когато се обличаше, за да отидеш на училище, понеже ти едвам-едвам допря до лицето си мократа хавлиена кърпа. Скарах ти се, че не си си изчистил обувките. Сърдито ти викнах, когато хвърли нещо от дрехите си на пода.

На закуска също се заяждах с теб. Ти си разля чая. Ти лакомо гълташе хапките. Ти седеше с лакти върху масата. Ти прекалено дебело си намаза филията с масло. После, когато тръгна да си поиграеш, а аз бързах да хвана влака, ти се обърна, помаха ми с ръка и ми извика: "Татко, довиждане!", а пък аз свъсих вежди и отговорих: "Изправи си раменете!"

След това, в края на деня, всичко започна отначало. Вървейки към къщи, аз те видях, когато застанал на колене, ти играеше на топчета. Чорапите ти имаха дупки. Аз те унижих пред твоите приятели, като те заставих да вървиш пред мен към къщи. Чорапите не са евтини и ако ти трябваше да си ги купуваш със собствените си пари, щеше да бъдеш по-внимателен! Можеш ли да си представиш, сине, че това го каза твоят баща!

Помниш ли как ти влезе в библиотеката, където аз четях - плахо, а в погледа ти имаие болка? Когато те погледнах разсеяно над вестника, раздразнен, че са ми попречили, ти нерешително застана до вратата. "Какво ти трябва?" - попитах аз рязко.

Ти не ми отговори нищо, но поривисто се хвърли към мен, прегърна ме и ме целуна. Твоите ръчички ме стиснаха с любовта, която Бог бе вложил в сърцето ти и която дори моето пренебрежително отношение не бе могло да пресуши. А след това ти си отиде, тропайки с крачета нагоре по стълбата. Та така, сине, скоро след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, отвратителен страх. Какво направи с мен навикът? Навикът да се заяждам, да мъмря — такава бе моята награда за теб, за това, че ти си малко момче. Наистина не може да се каже, че не те обичах, цялата работа е в това, че аз очаквах прекалено много от младостта и те измервах с мярката на моите собствени години.

А в твоя характер толкова много е силното, прекрасното и искреното. Твоето малко сърце е толкова велико както е изгревът над далечните хълмове. То се прояви в твоя стихиен порив, когато ти се хвърли към мен, за да ме целунеш преди да отидеш да спиш. Нищо друго днес няма значение, сине. Аз дойдох до твоето креватче в тъмното и засрамен паднах на колене!

Това е слабо изкупление. Аз знам, ти не би разбрал тези неща, ако ти бях казал всичко това, когато се събудиш. Но утре аз ще бъда истински баща! Аз ще ти бъда другар, ще страдам, когато ти страдаш, и ще се смея, когато ти се смееш. Аз ще прехапя езика си, когато той е готов отново да изрече ядосани думи. Аз постоянно ще си повтарям като заклинание: "Той е само момче, едно малко момче!"

Страхувам се, че мислено аз виждах в теб възрастен мъж. Сега обаче, когато те гледам, сине, как уморено си се свил в креватчето си, аз разбирам, че ти си още дете. Едва вчера ти беше в ръцете на майка си и главичката ти лежеше върху рамото й. Аз изисквах от тебе много, прекалено много...

Четирите споразумения – Дон Мигел Руис

1. БЪДИ БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО СИ

Говори честно. Казвай само това, което мислиш.
Не използвай словото, за да се самоохулваш или за да охулваш другите. Насочи силата на словото към истината и любовта.
Ако проумееш, че словото има силата да твори, че това, което казваш, подготвя твоето бъдеще и бъдещето на другите, ти ще станеш по-отговорен и към себе си, и към света.
Словото има силата на магия: бяла или черна – зависи единствено от теб. Дай на словото си любов и помни, че каквото изпратиш, това ще получиш.

2. НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО

Хората не правят нищо заради теб. Ти не си център на тяхната Вселена. Ти си център единствено на собствения си живот.
Това, което хората казват или правят, е проекция на собствената им реалност.
Когато не приемаш нищо лично, когато проумееш, че животът на другите е резултат от техния избор, тогава ти имаш имунитет срещу мнението и действията на другите и няма да станеш жертва на ненужно страдание.

3. НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ

Намери смелост да задаваш въпроси и да изразяваш желанията си. Никой освен теб не знае твоите мисли, затова – изразявай ги максимално точно, за да избегнеш недоразуменията.
Ти не знаеш мислите на другите, затова не прави предположения, а задавай въпроси, за да избегнеш недоразуменията.
Общувай с другите възможно най-ясно, за да избегнеш недоразумения, тъга и нещастия.

4. ВИНАГИ ПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО, НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН

Най-доброто, на което си способен, е променлива величина.
При всички обстоятелства давай най-доброто от себе си и няма да се самоосъждаш, самобичуваш и самосъжаляваш, защото съвестта ти ще е чиста.
За да проумееш същността на Четирите споразумения, трябва да преминеш през познанието за Опитомяването и Самоопитомяването, за Одобрението и Справедливостта, за Личния ад на Самоотхвърлянето. И тогава ще разбереш, че Изходът е в Четирите споразумения.

Урокът на пеперудата

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде ум и силно тяло, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно

Един разказ на Паулу Коелю

Облачето и дюната

Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.

Приказката за малките жабчета…

Имало едно време една групичка от малки жабчета, ...
… които си организирали надбягване.
Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула.

Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците ...

Състезанието започнало ...

Истина Ви казвам:
Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата.
Чували се изказвания, като например :

"О, пътят е толкива труден!!!
Те НИКОГА няма да достигнат върха."

Или пък:
"Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!"

Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...
... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...

Тълпата продължавала да крещи:
"Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!"
Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...
... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...
Това няма да се предаде!

На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха !

ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?

Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?

Оказало се, че...
Победителят бил ГЛУХ!!!!

Поуката от тази история е:

Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте ...
… защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези, които носите в сърцето си!

Винаги мислете за силата, която носят думите.
Защото всичко, което чувате или четете повлиява на действията ви!


Следователно:
Бъдете ВИНАГИ…
ПОЗИТИВНИ!

И преди всичко:

Бъдете ГЛУХИ когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ!
Винаги мислете:
Аз мога да го направя!

Защо плачат жените?

Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"

„Защото съм жена?", отговорила му тя

„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"

По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"

„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.

Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.

Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?

Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.

Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.

Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.

И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.

„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.

Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."

Как чувствата си играли на криеница

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Усмивката

Усмивката не ни струва нищо, но тя ни дава много....

Тя обогатява този, който я получава, без да прави по-беден този, който я дарява.

Тя трае само миг, но споменът за нея остава завинаги.

Усмивката създава щастие в семейството, подкрепя доброжелателността в бизнеса и е парола за приятелство.

Тя ободрява изморения, окуражава обезкуражения и е светъл лъч за тъжния.

Усмивката е най-добрата противоотрова за тъгата и тревогата.

Тя не може да бъде купена, измолена, взета назаем или открадната, защото тя е нещо, което няма стойност, ако не е дарена от сърце.

Някои хора са твърде изморени, за да ви дарят с усмивка. Дарете ги вие с вашата, защото най-много се нуждае от нея този, който я няма!

За ИСТИНАТА... и за живота!


Много отдавна живял на света един юноша, който търсел истината. Някой го посъветвал да отиде в една пещера, намираща се високо в планината, в която имало дълбок кладенец.
"Попитай кладенеца в какво се състои истината и той ще ти даде верния отговор" - казали му.
Момъкът послушал съвета, намерил кладенеца и му задал своя въпрос. От кладенеца се чул отговор:
"Иди на площада в своето село и там ще намериш това, което търсиш"...

Изпълнен с надежда се върнал младия момък в селото и там на площада открил три малки магазинчета. В едното се продавали метални парчета, в другото парчета дърво, а в третото тънка проволка. Изглеждало, като че нищо няма отношение към разкриването на истината. Разочарован, младежът се върнал при кладенеца, за да поиска обяснение, но от дъното се носело само ехото.

Юношата продължил да търси истината и постепенно спомените за кладенеца избледнели. Една лунна вечер той чул звуците на чудесна музика. Някой вдъхновено свирел на китара. Младежът решил да разбере как се ражда тази прекрасна музика. Той се приближил до свирещия на китара и наблюдавал неговите танцуващи по струнните пръсти, а после се вгледал в китарата. И тогава неочаквано го поразило приятно откритие: инструментът бил направен от тънка проволка (струните), метал и дърво - точно такива, каквито видял преди време, но не им предал значение.
Едва сега той разбрал посланието на кладенеца:

Че на нас вече ни е дадено всичко, от което се нуждаем, а нашата задача е да го съберем в едно и да го използваме по предназначение.
Много неща нямат значение докато разглеждаме само отделните им фрагменти. Когато те се съединят обаче, възниква ново цялостно разбиране.
Така е устроен и живота, а ние правим прост избор - да бъдем щастливи или да бъдем нещастни, но и едното и другото изисква еднакви усилия.
(Теун Марез)

ЧАША КАФЕ


"Най-щастливият човек на света не е този, който няма проблеми, а този, който се научава да живее с неща - далеч не идеални".

Група дипломирани отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.

Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени... Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал:
"Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте, беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите..."

Сега помислете върху това, казал професорът: "Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дава ЖИВОТА... Насладете се на кафето си!"

Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля.

НЕ ОТЛАГАЙ!!!


Вчера – вече е минало….
Утре – не можем да знаем…
Утре може да бъде късно…
Да кажеш че обичаш, да кажеш че съжаляваш, да се извиниш,
Да кажеш че искаш да опиташ наново,
Утре може да бъде много късно,
За да поискаш прошка,
За да кажеш – Прости ми, грешката беше моя...

Твоята любов, утре може да е ненужна!
Твоето извинение утре може да е излишно!
Твоето завръщане утре може да е нечакано!
Твоето писмо утре може да не бъде прочетено!
Твоята нежност утре може да не е необходима!
Твоята прегръдка утре може да не срещне друга прегръдка...
Защото утре може да бъде много, много късно...

Не отлагай за утре да кажеш:
“Обичам те”
“Липсваш ми”
“Прости ми”
“Това цвете е за теб”
“Изглеждаш много добре”...

Не отлагай за утре
Твоята усмивка, твоята прегръдка, твоята нежност...
Твоята работа, твоите мечти, твоята помощ...

Не отлагай за утре да попиташ:“Мога ли да ти помогна?”
“Защо си тъжен?”
“Какво ти става?”
“Хей... Ела тук, хайде да поговорим...”
“Къде е твоята усмивка?”
“Защо не започнем на ново?"
“С теб съм... Знаеш, че можеш да ми разкажеш...”
“Къде са твоите мечти?”

Не забравяй: Утре може да бъде много късно!
Търси! Моли! Настоявай! Опитай още веднъж!
Единствено ДНЕС е решаващо!
Утре може да бъде късно…мнoгo късно…

Просто…твоят ден е ДНЕС!!!

Започни от ДНЕС!!!


Започни от днес...
... да не се тревожиш за вчерашния ден - той е в миналото, а то никога не се променя... само ти можеш да се промениш, ако желаеш да го направиш.
... да не се тревожиш за утрешния ден - той винаги ще е пред теб и ще очаква да дадеш най-доброто от себе си, но това може да стане само, ако изживееш пълноценно днешния ден.
... погледни се в огледалото и виж себе си - личност, която заслужава внимание и възхищение, личност с която ще ти е приятно да обшуваш, която с удоволствие ще опознаеш и уважаваш.
... да цениш всеки момент от живота си и даровете,които получаваш в този свят. Споделяй щедро тези подаръци с околните.
... поне за миг се отклони от утъпкания път и се наслади на тайните, които откриваш.
... посрещай предизвикателствата с кураж и решителност... преодолей бариерите, които могат да попречат на твоето израстване и самоусъвършенстване.
... не позволявай липсата на кураж да поквари собственото ти "АЗ", желанието да успяваш и способността ти да обичаш.
... погледни с нова вяра към човешката доброта, независимо какво ти се е случвало до сега. Това е шанса ти за по-добро бъдеще.
... отвори съзнанието и сърцето си, посрещай с желание преживяванията си, запознай се с нови хора. Но не очаквай съвършенство нито от себе си, нито от някой друг. Защото не съществува съвършенство в този несъвършен свят.
... осъзнай, че ти си отговорен за собственото си щастие, затова прави неща, които те правят щастлив.

Започни от днес...

Не допускай да угасне НАДЕЖДАТА!


Четири свещички бавно догаряха в една стая...
А наоколо беше толкова тихо, че ясно можеше да се чуе техният разговор.

Първата каза:

- Аз съм МИРЪТ!
Но вече никой не се грижи да съхрани жив моя пламък.
Усещам, че скоро ще угасна...

И не след дълго пламъкът й постепенно намаля, намаля и...
Изгасна съвсем...

Втората промълви:

- Аз съм ВЯРАТА!
Вече почти всички ме смятат за ненужна.
Затова няма никакъв смисъл да горя повече...

И когато тя замлъкна, повя лек ветрец и...
Угаси и нейният пламък...

Щом дойде редът на третата свещичка,
тя първо дълбоко въздъхна, след което тъжно промълви:

- Аз съм ЛЮБОВТА!
Но нямам сили да горя повече.
Хората съвсем ме пренебрегнаха и вече не ме оценяват.
Забравиха да обичат дори най-близките си хора.
За тях аз вече не нося същия смисъл...

И още не изрекла последните си думи, тя също изгасна...

В този момент вратата тихо проскърца и се отвори.
В стаята влезе малко момченце и видя угасналите свещички.
Учудено и с присъщата си детска наивност, ги попита:

- Вие защо сте изгаснали?
Не знаете ли, че трябва да горите докрая?...

Но като не му отговориха, то приклекна кротко до тях и от очите му потекоха тъжни сълзи...

В този миг се чу гласът на четвъртата свещичка:

- Не плачи, не се страхувай!
Докато аз продължавам да горя, можем да запалим отново и останалите свещички.
Защото аз съм НАДЕЖДАТА!

Всичко, което трябва да зная

Повечето от онова, което наистина ми е потребно, за да знам как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил още в детската градина. Ето какво научих там:


Играйте честно.

Не удряйте хората.

Оставяйте нещата там, където сте ги намерили.

Не вземайте вещи, които не са ваши.

Извинете се, ако сте обидили някого.

Мийте ръцете си преди всяко ядене.

Изчервявайте се.

Топлите сладки и студеното мляко са полезни.

Живейте хармонично.

Научете нещо.

Измислете нещо.

Порисувайте.

Попейте.

Потанцувайте.

Поиграйте. Поработете… Всеки ден по малко.

Всеки следобед си поспивайте.

Когато сте на улицата, внимавайте дали не идва кола.

Дръжте се за ръце и вървете плътно един до друг.

Бъди готов за чудеса.

Помни малкото зрънце, което си посадил в пластмасовата чашка.

(Корените му отиват надолу, стъблото - нагоре, и никой не знае как и защо, но и ние сме като него.)

Дори златната рибка, и хамстерите, и белите мишки, и растението в пластмасовата чашка умират. Ние също.

Най-важната дума на света е: Виж!

Всичко, което трябва да знаем, е някъде там.
Ти си на този свят, за да се учиш.
Робърт Фулам

• Ангелът в теб
  
  Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
  
  Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
  
  Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
  
  Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
  
  Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
  
  Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
  
  Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
  
  Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
  
  Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
  
  Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
  
  Блажени братя и сестри, Ангелът в мен поздравява сияещия Ангел във вас!
  

Стефани Уилсън