Възпитаване на децата с мисъл в главата

Понеже държа и на вашето мнение по въпроса ,дайте своите коментари,моля ви след като прочетете.Какви са първите ви мисли след като го прочетете и последващите естествено.

Цитат :

От това какво възпитание ще дадем на децата си, силно зависи тяхното бъдеще. Не говоря за възпитание само в значението на култура – култура на хранене, движение, а в смисъл на общуване, комуникация и лично самочувствие (без да подценявам другия вид култура, много ясно!).

Нерешителността на възрастните е само една от последиците от потъпкването на детското самосъзнание и самочувствие. Неподходящото отношение към детето може да доведе след себе си много и неприятни последици. Умишлено пиша „неподходящо”, а не „неправилно”, защото правилно/неправилно е твърде относително като понятие и твърде глобално, докато подходящ/неподходящ може да се отнесе по-конкретно към всяко отделно дете, в зависимост от моментната ситуация, среда и т.н. обстоятелства.

Разни умни хора казват, че „можем да дадем толкова възпитание, колкото имаме ние самите”. Това принципно е вярно, но и не съвсем. Можем да дадем и повече, стига това да е осъзнато и осмислено. Лошото е, че на практика децата получават по-малко, отколкото са в състояние да им дадат родителите им. Това е неприемливо и недопустимо и е признак за отчайваща липса на мисъл в процеса на възпитанието. А единствено мисълта е тази, с чиято помощ можем да дадем на децата си повече, отколкото имаме.

Всъщност мисленето е нещо, което е липсвало и при нашето възпитание. Елементарен пример: Когато моята майка взима за ден-два да гледа моите деца пита МЕН какво да им сготви. Винаги отговарям: Питай тях, те ще го ядат. Нейната реакция ВИНАГИ е една и съща: А, вас (с брат ми) да не би някой да ви е питал!

Това винаги ме е дразнело. Нея пък я дразни това, че питам децата си какво искат да ядат, къде искат да отидат и т.н. дребни ежедневни неща, които ги карат да се усещат важни и част от семейството си. Ако нас никой никога не ни е питал, ние приемаме това за нормално поведение и го пренасяме върху децата си. Но това не е правилното поведение. То показва нежелание за влагане на мисъл в общуването.

Мисленето е нужно на всеки етап от израстването и развитието на децата ни, но при всяка възраст се „прилага” по различен начин. Принципът обаче е един и същи.

Децата никога не правят нещо, без да има причина! От пеленаче до тийнеджър – за всяко действие/бездействие си има причина. Наша задача е да я открием. Ако бебето/детето плаче, то вероятно е гладно/боли го нещо/неудобно му е/недоволно е. Не плаче, защото му е кеф да ни тормози – това е сигурно.

Ако детето се тръшка – то иска внимание поради някаква причина. Каква е тя? Ако помислим, ще я открием. Често пъти, причината се крие някъде далеч назад – в случка от миналата седмица или дори миналия месец. Малките деца нямат усещане за време. Трябва много добре да наблюдаваме децата си и много добре да ги познаваме, иначе може и никога да не открием причината. Ако не я открием – не можем да я отстраним. Ако не отстраним причината, нямаме друг избор, освен да премахнем симптома – рева, мрънкането… – по единствения възможен начин – авторитарно, с нещо от рода на „Млъкни и марш в ъгъла”.

Ако тийнеджър не говори/много говори/прави „на пук”/плаче/крещи/ … – има някаква причина за това поведение. Има нужда от нещо, но или не го осъзнава, или го е срам да го каже. Детето изисква от нас ние да се сетим и ни го подсказва недвусмислено с поведението си. Нещата не се случват „просто така”. За да открием причината за поведението на детето си, трябва да си отговорим на въпроса „Защо?”. След това да я осмислим и анализираме и чак тогава да реагираме. Ако обаче, питайки се „Защо…?” отговорите, които намираме са в стила „Плаче, защото е бебе” или „Мрънка, защото е лигльо” и т.н. значи, че причината сме НИЕ, но не ни устройва да си го признаем.

Възможните реакции са две: Наказание или насърчение, със съответните им нюанси.

Ако причината е сгрешена, реакциите ни ще са неадекватни. Наказанието няма да е заслужено, насърчението няма да е желано. Неадекватните ни реакции уронват авторитета ни в умовете на децата ни и имат обратен ефект, като дори положителното може да се трансформира в отрицателно.

Нежеланото насърчаване: Има опасност детето да прави нещо, само защото вижда, че ни доставя удоволствие. Но така вдигаме летвата и може да дойде момент, в който детето да иска да се откаже, а да не знае как да го направи или просто да не смее, за да не ни разочарова. Ние си мислим, че на него му е хубаво в школата по авиомоделизъм, но то да не е на това мнение. Децата мислят родителите си за богове и не обичат да ги разочароват. Невъзможността обаче да са винаги „над летвата” им създава вътрешен дискомфорт и ниско самочувствие. А най-важното за децата ни е високото им самочувствие! Нали?

Неадекватното наказание е още по-травмираща демонстрация на липса на желание за мислене у родителите. Елементарното „Марш в ъгъла”, изричано системно срещу 3-4 годишно дете може да има необратими последици за юношата и възрастния човек. С това изречение, вместо да градят, родителите рушат, и то все жизнено важни неща. Доверието е едно от тях. Само него да загубим – изгубили сме връзка с живота на детето си. За влияние и дума не може повече да става. От много малко детето се научава да ни лъже и манипулира, за да си спести унизителното „Марш в ъгъла”. После прави други бели, протестира по други начини и наблюдава реакциите ни – ако са все така неадекватни, то бързо си прави извода, че каквото и да прави, все е тая. И не стига,че не споделя с нас, ами нямаме и контрол над поведението му. Така се стига до изречения от рода на „Докато станеш на 18 и живееш в моята къща – командвам аз”. Не че има нещо лошо в това изречение, но не трябва да се повтаря по-често от веднъж на 2-3 години. Ако е по-често – положението отдавна е извън контрол.

Възпитанието не е само това, което казваме, а и това, което показваме. „Показването” има по-голяма тежест от „казването”.

Ако му се караме пред чужди хора и му мачкаме самочувствието, най-доброто, което може да направи е да ни отвърне и то, ако е силен характер. В повечето случаи, детето се свива и расте без самочувствие.

Ако го обиждаме – то ще ни го върне. Не непременно със същите думи, но с поведението си.

Ако не се опитваме да го разберем – то ще ни го върне.

Ако е расло с усещането, че ни пречи, ще се махне от нас по най-бързия начин, в първия удобен момент, а може и да започне да бяга от къщи. Това се случва в момент, в който нещата отдавна са извън контрол и нищо не е в състояние да ги оправи. Може и да се прибере у дома, но дали отношенията дете/родител ще са каквито ни се иска? Не мисля. То ще е там физически, но не и психически.

Какъв е крайният резултат от отглеждането на децата без влагане на мисъл? Простичък: Нещастни младежи с ниско самочувствие, които се превръщат в нервни, агресивни, вечно недоволни и вечно мрънкащи възрастни, на които все някой друг им е виновен, че нещо не им е наред.

Затова: Да внимаваме какво възпитание причиняваме на децата си!

Posted by LeeAnn in Нашите деца и ние!

Мисля си, че всеки трябва да си мисли.
И децата трябва да си помислят, не може да се обобщи, че родителят винаги е в грешка, има толкова много съвкупности от фактори - решения, характери.
Тази нова мода да се поставя детето на пиадестал, мъничко ме дразни. По-добре остави детето на мира, да се развива, но слагай мантинели по пътя, отколкото да го оставиш безпътно, в жалкия си опит да не му нараниш егото.
Подобни гръмки изказвания за мачкането на самочувствието, важат и за родителя, когато детето му смачка самочувствието, пред същите тези чужди хора.

Просто статията ми се струва крайна.

Не те разбирам за каква мода говориш.Според мен децата са равни на нас човешки същества,но на нас лежи товара да се ограмотяваме и да преценяваме кое е по-подходящо отношение към децата ни.Защото :

Цитат :

Неподходящото отношение към детето може да доведе след себе си много и неприятни последици

.Би ли споделила с какво по-точно не си съгласна от статията,не ми става ясно:

Цитат :

Просто статията ми се струва крайна.

.Пък става въпрос за децата ,това което казваш:

Цитат :

Подобни гръмки изказвания за мачкането на самочувствието, важат и за родителя, когато детето му смачка самочувствието, пред същите тези чужди хора.

е съвсем друга тема и не изключва това за което се говори.Много пъти прочетох статията и аз лично не можах да намеря нещо с което да не се съглася,кажи ми ти къде виждаш неточностти,защото не ми звучиш убедително.

Цитат :

И децата трябва да си помислят, не може да се обобщи, че родителят винаги е в грешка, има толкова много съвкупности от фактори - решения, характери.

,малко ми звучиш като гузен не гонен бяга,не става въпрос за нас,децата неспорно също грешат,но говорим за грешките на родителите,а тях също безспорно ги има .За мен е дори естествено да се търсят и намират такива грешки в хода на еволюцията.Ако не беше така моето дете щеше да бъде целувано само докато спи,както е правела бабата на мъж ми,плашенето като опит да бъдат манипулирани децата,както са правели преди и продължавот да го правят някои родители,по-простата пречина ,че не си размърдват мозъчето и не се интересуват дали е наистина подходящо или по-скоро вредно за децата,и това са само два примера ,които се сещам сега ,защо трябва да се много внимателни в пренуса на възпитателни методи .

Цитат :

По-добре остави детето на мира, да се развива, но слагай мантинели по пътя, отколкото да го оставиш безпътно, в жалкия си опит да не му нараниш егото.

Това да се стараеш да не нараниш егото на детето си защо реши,че го спира да се развива ,ама наистина не те разбирам какви ги пишеш.Извинявай нищо лично ,но май само с това:

Цитат :

Мисля си, че всеки трябва да си мисли.

мога да се съглася с теб,но просто децата са ми малко болна тема,като гледам невежото отношение към тях.

опитвам се да ги възпитавам с мисъл в главата -дали успявам е друг въпрос !

Мисля,че детето трябва да се възпитава и така,че да уважава родителите си,а от тази статия,като гледам и карането мачка детското самочувствие.не съм фен на идеята да оставя децата да правят каквото си искат само и само да им покажа,че им вярвам.Аз съм на принципът,че детето в дома си трябва да се чувства сигурно и спокойно,да бъде подкрепяно от родителите си,но не мога да го подкрепя,ако не дай си боже го видя че хуква по секти,интересува се от наркотици....Мисля,че е много важно да го възпитаме така,че да споделя с нас,да му бъдем повече като приятели