Любими стихове

Нека тук да записваме стиховете, които са ни разчуствали...

Започвам с любимо стохотворение от Христо Фотев

* * *


Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

И моето любимо!

Приказка на Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

авторски може ли

T.N.T написа:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Забрави да напишеш - " Прощално" на Вапцаров!!!!

T.N.T написа:

авторски може ли

Разбира се !!!!


Много ще се радвам... Чела съм някои твои преди и много добре можеш да разчувстваш

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Евтим Евтимов

Много хубава темичка. Имам цял тефтер с такива стихове. Естествено повечето дори не знам от кого са, но иам и някои мои. После ще понапиша и аз малко

Когато си на дъното на пъкъла,
Когато си най-тъжен и злочест,
От парещите въглени на мъката,
Си направи сам стълба и излез!

Светът когато мръкне пред очите ти,
И притъмнява в тези две очи,
Сам слънце си създай и от лъчите,
Създай си стълба и по нея се качи!

Когато от безпътица премазан си,
И си зазидан в четири стени,
От всички свои пътища премазани,
Нов път си направи и сам тръгни!

Трънлив и зъл е на живота ребуса,
На кръст разпъва нашите души,
Загубил всичко,не загубвай себе си,
Единствено така ще го решиш!

Дамян Дамянов


това ,ми е любимото

РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Крис, това е пак на Дамян Дамянов... НАли?

Това, на Владимир Башев, чийто първи стихове са в подписа ми е много вълнуващо за мен... Макар навремето Марияна и Тодор Трайчеи да бяха направили еа песен по това стихотворение ... Но пак си я тананикам , макар самата песен да не е нещо особено

РИСУНКА
ВЛАДИМИР БАШЕВ

ИСКАМ ДА ТЕ НАРИСУВАМ
НЕ СЪС МОЛИВ
НЕ СЪС ЧЕТКА
С УСТНИ ЩЕ ТЕ НАРИСУВАМ,

С БЛАГОДАРНИТЕ СИ УСТНИ
ЩЕ ТЕ НАРИСУВАМ
С ДЕСЕТ ПРЪСТЧЕТА ВЪЗТОРГ
ЩЕ ТЕ НАРИСУВАМ

ЩЕ ЗАПОЧНА ОТ ЛИЦЕТО
ЩЕ ОПИША КРЕХЪК ПРОФИЛ
ЩЕ НАПОДОБЯ КОСИТЕ
НА ЛИКУВАЩ ВОДОПАД

ЩЕ СЕ ВЪРНА НА ЧЕЛОТО
ВЪВ ОЧИТЕ ТИ ЩЕ ПАДНА
И НА УСТНИТЕ ТИ ТЪНКИ
ДЪЛГО, ДЪЛГО ЩЕ СЕ СПРА

И ЩЕ СТАНЕШ ТИ КРАСИВА
КАТО НИКОЯ КРАСИВА
И ТАКАВА ЩЕ ТЕ ПОМНЯ
ДО ПОСЛЕДНИЯ СИ ДЕН...

Поет

Попитай детето: "Какво е живота?"
И вгледай се в ясните сини очи.
В тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детски смях ще звучи.

"Какво е живота?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден.
Денят ми на младост, мечти и копнежи.
Денят ми от слънце добро озарен."

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота красиво окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със ъщите думи попитай тогава поета
и слушай добре!
"Живота, това е, което остава да диша,
тупти и цъфти след смъртта."

Петя Дубарова

Дамян Дамянов

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.


Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш -
ще стига ли до тебе моят глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов "Ела! Ела!",
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

А ето и едно мое любимо, но за съжаление незнам на кого. Ще се радвам, ако някой от вас знае

Обичам

Обичам да те гледам мамо,
в отдих или в умора,
че ти едничка само
разбираш ме сред толкоз хора.
Обичам дланите ти, мама,
тъй топли, ласкави и меки,
че те останаха ми само
да сочат вярната посока.
Обичам аз сърцето твое, мамо,
за всекиго отворено широко.
За мен единствено е само
и тача го аз най-дълбоко.
Обичам твоята усмивка, мамо,
тя топли в най-студени дни.
И всички с лъч единствен само,
огрява и навсякъде блести.
В душата спомена за тебе, мамо,
навеки скътала съм аз,
че ти единствена си само
и в лятна жар, и в зимен мраз!

Едно от любимите ми на Стефан Цанев

Молитва

Над нивите безшумно пада здрача.

Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.

Аз идвам тука тайно да изплача

гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.

На всеки срещнат вярвах. Нищо.

Обичах ги. И лъжеха ме много.

И много ми е болно. Нищо.



Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

Към всички си еднакво мила:

треви и хора, зверове и птици...

Земя, дари ме с твойта сила -

да мога да обичам всички хора,

да вдъхна чест на подлеците,

герои от еснафите да сторя

и скромни люде - от глупците.

Земя, дари ме с малко сила -

да мога да повалям всеки,

забравил, че е сукал твое мляко

и е дошъл по твоите пътеки...


Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене

земята тръпне черна, топла, гола.

Аз вслушвам се в спокойното и дишане.

И падам на колени.

И се моля.


Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

Много обичам Стефан Цанев!

Нещо за Лека нощ!

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

Евтим Евтимов
ОБИЧ ЗА ОБИЧ
Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Рисунка

Владимир Башев

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...

И нещо от любимият ми

Давид Овадия

На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -

ще дойда аз - нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той... това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"

Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.

***

Давид Овадия

Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.

Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...

И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,

внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...

ШОКОЛАД написа:

Рисунка

Владимир Башев

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...

Чудни стихове си сложила , Шоколад!

Това много обичам. Има продължение.. И аз съм го постнала по-напред

Аз вярвам в мълчаливата любов
Давид Овадия

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

***
Давид Овадия

Ти никога не ще се примириш
със своя скучен, сив съпруг!
Спокойно няма в нощите да спиш
и никога не ще обикнеш друг,

щом знаеш, че далече или близко,
щастлив или нещастен, аз живея
и весело или от скръб потискан,
на твойто дребно щастие се смея...
***

Давид Овадия

Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.

Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!

***

Фрина написа:

ШОКОЛАД написа:

Рисунка

Владимир Башев

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...

Чудни стихове си сложила , Шоколад!

Това много обичам. Има продължение.. И аз съм го постнала по-напред

Мдаааа,то дали нямаше и песен по него!

Дамян Дамянов май целият ще го преместим тук! Той няма лош стих!

ШОКОЛАД написа:

Фрина написа:

ШОКОЛАД написа:

Рисунка

Владимир Башев

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...

Чудни стихове си сложила , Шоколад!

Това много обичам. Има продължение.. И аз съм го постнала по-напред

Мдаааа,то дали нямаше и песен по него!

Има, има на Марияна и Тодор Трайчеви

ШОКОЛАД написа:

Дамян Дамянов май целият ще го преместим тук! Той няма лош стих!

Уникален е!!!
Но ,все пак аз слагам само това,
което е докоснало сърцето ми.

ШОКОЛАД написа:

Дамян Дамянов май целият ще го преместим тук! Той няма лош стих!

мдаааа

Давид Овадия!!!

Страхотна тема!!!!

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
П.Яворов

Две хубави очи.Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи.Музика, лъчи
в две хубави очи.Душата на дете.

Павел Матев!!!


Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!

Пак Павел Матев

КЪДЕ СИ

Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...

Къде си?
Беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...

И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам, вече знам
че тази свобода е тежка.

Надежда Захариева

ПРИЯТЕЛЮ

Загубиш ли голямата любов,
изчезне ли мечтата ти голяма,
препъне ли те делникът суров
във камъка на нечия измама,
засипе ли те тъмен водопад
от хорска злоба,завист и ненавист,
почустваш ли се сам на този свят,
не се предавай ти,не се предавай!
Животът е вълшебно колело.
И всеки край е някакво начало.
Във злия лабиринт на всяко зло
за вярващия свети нишка бяла.
За вчерашното слънце не жали!
Тръгни по нишката през тъмнината.
Ще падаш.Ще грешиш.Ще те боли.
Но вярваш ли,ще стигнеш светлината!

И пак на Надежда Захариева

Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш
на гладния-надежда,
на сития-копнеж,
на силния-неволя,
на слабия-кураж,
на веселия-милост,
на тъжния-мираж,
на скромния-посока,
на алчния-сърце,
на имащия-радост,
на можещия-цел,
на гордия-утеха,
на плахия-мечта,
на властващия-мярка,
на роба-доброта.
Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому какво си дал!

Александър Геров
ЩАСТИЕ

Не поиска ти нищо от мене:
нито средства,ни апартамент,
нито в службата си улеснение,
нито даже билет за концерт.
А отдаде ми своите устни
/тези устни аз сам пожелах/
и в ръцете ми ти се отпусна
като в люлка,без сметки и страх.
Бяха нежни и меки косите ти,
а пък кожата-като стъкло,
макар бръчките вече открито
да дълбаеха твойто чело.
На небето безоблачно грееше
омагьосана,златна луна
Тя ни милваше с поглед копнеещ
и преливаше от светлина.
А когато те изпращах до в къщи,
как разтвори ти жадно ръка!
Вплете в моите своите пръсти
и ний дълго вървяхме така.
И от твоята жажда прехласнат,
като юноша плах и смутен,
аз намерих голямото щастие,
че ти чувстваше нужда от мен!!!

Евтим Евтимов
ОТКРИВАНЕ

Помогни ми пролетна пътека
да открия в есенна гора,
смела стъпка,непознато ехо,
светла дума,истинска зора,
неоткрита багра,звук незнаен,
нещо да постигна,да създам...
Остави ме в тоя свят безкраен
само тебе да открия сам.
Само в обичта не ми помагай-
беден никога не ме прави!
Надалече,надалече бягай
през реки,дървета и треви,
лягай като зърно в чернозема,
влизай в облак,с птиците лети,
скрий душата си в безмълвен кремък
и във тайна превърни се ти.
Искам сам сега да те открия.
Ако ти си връх,завян от сняг,
да премина яростни стихии,
ако ти си скрит,далечен бряг,
да преплувам хиляди морета,
ако ти си лъч с неземна власт,
да ме люшка векове небето
и тогава да те стигна аз.
Някъде по пътя си да падам
и да ставам пак на ранина...
Искам просто сам да те изстрадам,
за да зная твоята цена!!!

И нека ти се случи невъзможното.

Животът ти да бъде интересен.

Да не усетиш никога тревогата,

че си живял във спомена за песен.

Да те проклинат бившите любовници,

а бъдещите-да те благославят.

Да ни изпитваш нужда от поклонници

и никога да ти не свършва хлябът.

Когато седнеш-винаги на масата

до чашата с вода да има вино.

Дано да го изпиваш с приятели,

с които и през ада би преминал.

На път,ако потеглиш,не обръщай се

и без кураж в сърцето си не тръгвай.

Погледнеш ли назад,не ще си същият.

Изплашиш ли се-все едно си мъртъв.

Дори да не постигнеш невъзможното,

остава мисълта,че си опитал.

Че си напуснал своето подножие

и си намерил...своя собствен смисъл

Недялако Йорданов




Здравей, аз!




На Николай Аврамов




От себе си не си отивай,

със себе си живей.

Хей, Аз - за твойта съпротива

към моя свят - здравей!



Здравей, усмивка на лицето,

за твоята тъга.

Ще крачим двама общо взето

със тебе все така.



Тя си отива по-щастлива -

това го проумей.

От себе си не си отивай,

със себе си живей.



Сложи картини на стената,

две чаши извади,

налей коняк, изпий едната

и пода измети.



Легни си вечерта със свойта

внезапна самота

и чакай себе си да дойдеш

от бялата врата,



за да прошепнеш мълчаливо

на себе си: Здравей!

От себе си не си отивай,

със себе си живей.




1968[u]

Недялко Йорданов

Ще те накарам да се влюбиш...


Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него -

във вятъра и във звездите

ще те накарам да се влюбиш.



Ще ме накараш да се влюбя

във ритъма на дъждовете,

във погледа на всяка пролет

и в пролетта на всеки поглед.



Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него,

и не във себе си, а просто

ще те накарам да се влюбиш.



Ще ме накараш да се влюбя,

когато в любовта не вярвам,

не вярвам в теб, не вярвам в нея,

когато в себе си не вярвам,



когато просто и банално

говоря най-банални думи

и зная всичко и на всичко

вкуса съм вкусил тъй отдавна.



Ще ме накараш да се влюбя,

и не във теб, и не във нея,

и не във себе си, а просто

ще ме накараш да се влюбя.



Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа,

защото в мен, защото в него,

защото в себе си не вярваш.



И после в някаква аптека

ще те изпратя със рецепта,

но е направо безнадеждно

лекарство от любов да търсиш.



Ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа.[i][u]

Недялко Йорданов

Тя сега си отива...


Тя сега си отива,

още днес си отива.

Тази рокля е тъмна и така й отива.



Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но какво да направя, като пак ме обича.



Ето, тих и разумен, приближава се края

и къде ще отиде,

аз не зная, не зная.



При кого ще отиде в тези нощи студени.

Тя ще мисли за мене,

ще си спомня за мене.



И защо една вечер

най-случайно ми хрумна

да я спра и почне любовта неразумна?



Тя сега си отива и почти е спокойна.

Тя е малка и грешна,

тя е малка и стройна.



И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...



С нея весел ли бях,

непохватен ли,

чист ли?

Зная само, че тя все пак почна да мисли.



Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,

но сега е богата -

тя вече обича.



Все едно дали мене.

Но сега точно - мене.

При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...