Любими стихове

Недялко Йорданов



Любов необяснима


Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.



Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.



Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.



Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.



Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.



Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

Недялко Йорданов

Моето мъжко момиче


Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.

Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.

Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.





Весело обяснение в любов

Аз те обичам, глупаче, обичам те.

Колко е хубаво, че не ми вярваш.
Колко е весело, че се съмняваш
в крехкия пясък на мойта устойчивост,
в синия лакмус на моята искреност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.
Ти не ми вярвай обаче.
Обичам те.
И не се сърдя, че често ме бъркаш
с някое хубаво, с някое шантаво
магнетофонно твое момче.

Ти се сьмнявай, глупаче, съмнявай се
в бавния стриптийз на мойто старание
под смешния ритъм на мойта обърканост.
Тъжно е, знаеш ли (не, не ми вярвай),

за панталоните тип "сорокпятови"
и за косата, висока и щръкнала,
и за далечната,
тъй далечната,
ах, тъй далечната
нерешителност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.
Ти не ми вярвай, защото го казвам
толкова често и тъй разточително.
Ти не ми вярвай.
И нищо.
Обичам те.
Смешно е може би. И старомодно е.
Необяснимо е.
Невероятно е.
В тази цигарена и алкохолна,
и неочаквана
тишина...

Жак Превер!

Как да се направи портрет на птица


Нарисувайте най-напред една клетка
клетка с отворена вратичка
Нарисувайте след това
нещо красиво
нещо простичко
нещо хубаво
нещо полезно
за птицата
След това
поставете платното до едно дърво
в някоя градина
в някоя гора
в някоя дъбрава
Скрийте се зад дървото
без да казвате нищто
без да помръдвате...
Понякога птицата идва скоро
но може да минат дълги години
преди тя да се реши да дойде
Не бива да се отчайвате
Чакайте
Чакайте ако е нужно години
тъй като бързината или бавността на пристигането
нямат никаква връзка
с успеха на картината
Когато птицата пристигне
ако пристигне
запазете пълно мълчание
Почакайте птицата да влезе в клетката
и когато вече е влязла
затворете леко вратичката с четката
След това
заличете една по една всички пръчици за кацане
като се стараете да не докосвате нито едно перце на птицата
След това нарисувайте дървото
като изберете наи-хубавия му клон
за птицата
Нарисувайте също зелената шума и свежестта на вятъра
прашеца на слънцето
и шума на животинките сред тревата в лятната жега
Ако птицата не запее
това е лош знак
знак че картината е лоша
Но ако тя запее това е добър знак
знак че вие можете да се подпишете
Тогава отскубнете съвсем лекичко
едно от перата на птицата
и напишете своето име в някой ъгъл на картината.



За теб моя любов

Отидох на пазара за птици
и купих птици
За теб
Моя любов
Отидох на пазара за цветя
И купих цветя
За теб
Моя любов
Отидох на пазара за желязо
и купих окови
тежки окови
За теб
Моя любов
И после отидох на пазара за роби
И теб търсех
Ала не те открих
Моя любов.

Шандор Петьофи



Лудият


Тсс... Мирно!... Тихо!...
Махнете се!
Аз бързам... твърде съм занят:
от ярки слънчеви лъчи
аз бич ще оплета ­
да бия тоя свят
и на плачът му с смях ще отговоря,
и той на мене смейше се така...
Ха-ха-ха-ха!

Плачът, смехът на туй стои светът,
а дойде смърт и всичко стихва тоз час.
Аз също бях умрял...
Поднесоха ми яд
в същата оная чаша,
с която чукаха се с мене!
И що, убийци? Що? Решихте
да скрийте дирите?... И дека?
В земята с мойто тяло... И без срам,
лъжци, плакахте ми над гроба!
Насмалко що се не дигнах
за носовете да докопча вас.
Но се оставих...
Хай, нека им се радват, рекох,
в калта да имат със какво да ровят,
да мислят, че аз гния в черната земя...
Ха-ха-ха-ха!

А де е гробът? В Африка далечна!...
Но пак имал съм чест:
хиена ме из ямата изрови.
О, тоя звяр е моят първи благодетел;
но аз безбожно го излъгах:
ръката ми той искаше да лапне,
а аз сърцето си подставих...
Горкият, в миг отровен там умря.
Ха-ха-ха-ха!

Така се хората разплащат:
за всякое добро със зло!
А хората какво са? Казват,
че уж биле творение чудесно
на оня, що царува в светлото небе...
А ази казвам, че са чада
на злото във кромешний ад.
Туй казваше и философ един.
Той също като мене бе глупец,
защото нямаше трохица хляб.
Глупец, глупец! Не би той гладувал,
да знайше да краде и да убива, да!
Ха-ха-ха-ха!

Чудете ми се, че се смея,
а то отдавна трябваше да плача...
Омразен свят, облян в сълзи!...
И Господ сам под облаците плаче:
ядосва се, че тоя свят създал.
Но полза има ли от тез свети сълзи?
Нечистата земя ще ги приеме,
а грешниците ще ги тъпчат с крак,
дордето станат кал и те сега!...
Ха-ха-ха-ха!

Ей, млад войниче, Давор-Небо,
теб слънцето ти служи за медал,
а облаците твойте дрипави са дрехи...
Ех, славен изглед на героите в оставка.
Да, после раните и тежките лишенья,
нали? Награда превъзходна:
на другите медал... Затуй пък лъска тя.
Ха-ха-ха-ха!

А разумяхте ли що значи,
кога запее препилецът?... Тихо...
Той пей, заклина...
жените да напуснем,
жените стръв опасна.
На техний зов ний тичаме, като луди...
Така едно море потоците събира
и ги изяда, и назад не пуща...
Жени, жени! Лукавички създанья,
прекрасни, смъртоносни дяволици!
Отрова най-ужасна в нашия живот
в най-драгоценний вложена съсъд...
Любов, любов!
Как жадно, страстно се упивах с теб!
В едничка твоя капка
реки от мед изпивах,
едничка твоя капка
бе океан отрова.
А виждали ли сте вие
бурно море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?
А виждали ли сте буря,
тоя ужас, бич световен,
нейната игра във мрака?
Гръмове, трескавици
тътняли ли са над вас?
Вам познат ли е страха?
Ха-ха-ха-ха!

Едвам узрей плодът,
и гледаш – пада...
И ти, и ти, земя, узря,
хай падай, сгърмоли се!
Не мога да те чакам повече...
До утре давам срок...
Не дойде ли пък края на света,
то нищо няма да пожаля:
земята аз ще провъртя
до огнената ґ среда,
барут ще сипя
и ще запаля:
тогава нека фръкне на възбог!...
И аз ще да бъда отмъстен така!
Ха-ха-ха-ха!


Преводът е на Иван Вазов... аз съм го чела преди в друг превод, май на Веселин Ханчев... Този е малко в ретро стил

Павел Матев

Ела!

Ела,че притъмня и стана тежко.
Пътеката остна без душа.
Защото няма истина без грешки,
аз чакам. Сам. И страдам, и мълча.



Неволята от преданост настана,
от ревност - риска, от тъга - скръбта.
Изчезнаха словата -стана няма,
безкрила, охладена любовта.



Мълча в едно жестоко постоянство,
в една неразрушима тишина.
Мълча в немузикалното пространство,
в ужасно разредена тишина.


Защо тъй рано мръква над полето?
Къде потъват всички гласове?
Над мене непробудени дървета.
Край мене -онемели ветрове.

Михаил Белчев

От много, много отдалеч


На Кристина




От много, много отдалеч

ще идвам винаги, докато мога,

но някой ден краката ми щом не издържат,

ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.



От много, много отдалеч

ще пея винаги, докато мога,

но някой ден щом моя глас не издържи,

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.



От далеч, много отдалеч

ще бъда винаги, докато мога,

но някой ден сърцето ми щом се взриви,

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

Ох,това е страхотно мило ...
така хубаво го е написал,че те стиска направо за сърцето.

АКО НЯКОГА

Изчезне ли ми в тъмното следата
И сянката към празно повлече,
Останали безгласни се завръщат
Писмата ти с прашасали нозе.
В изречените думи потърси ме ,
Ненужното издухай пласт след пласт,
Във паузите дълги помежду им,
Ще бъда във мълчанието аз.
Най-важното не исках да ти кажа –
Че мъдрите лисици ги боли…
Същественото вижда се с душата…
А притчите са истински – нали?
Ще вляза във тъгата ти на пръсти
До твоите ще свия колене
Крадец ще съм във празната ти къща –
Единственият – влязъл да даде…
Не искам аз да те опитомявам…
Че питомното някога горчи..
Във чашата усмивка ще налея
Събирай ме от моите следи…
Не ме заключвай в своите си вещи…
Посърнеш ли аз знам ще отлетя…..
По писъка от болка ще се връщам
И тайничко със тебе ще тъжа

По ръцете ми следи личат,
с твоите, където си ги вплитал.
А думите по твоему звучат
и питат ме каквото си ме питал.

До последна стаите те дирят.
Но ризите ти липсват в гардероба.
И чашите ти прах събират.
И снимката не е отдавна нова.

И всичко ми крещи, че си заминал,
и всичко ми крещи, че теб те няма...

И странно ли е, щом е минало,
че искам в миналото да остана?

Затворена врата -
стена, наместо казано "Довиждане!".
Омръзна ми от мъжка суета -
да бъдеш пръв, дори и на излизане...
След тебе няколко импулса изтървах -
разляха се по пода като ноти,
изсвирени от чисто женски страх
и млъкнали от още по-човешка гордост...
Не се усмихна, думата си спря -
едва ли не досадно бе да се сбогуваш...
В ръцете си нетърпеливо ключовете завъртя -
проява на последната ти мъжка грубост.
Омръзна ми...
Омръзна ми от мъжка суета!!
Бъди така добър, побързай на излизане...
Сама ще сложа ключа - как не осъзна -
притрябвало ми е изтръгнато от теб "Довиждане!"!!

Павел Матев

Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Раздяла
/Г. Джагаров/

Всичко
свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.

Сняг вали...
Аз се връщам с две кървави рани.
И не знам
де ще спра,
де глава ще положа.

Сняг вали.
И летят часове,
дни,
недели.
Сняг вали
и вали
над неверен и верен.

А сега накъде?

Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен.

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...
Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...
А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта

Георги Константинов

Блага Димитрова - БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ


Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?


Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни,
дружески да си мълвят?


Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.

Изгубих те. Сърцето ми се счупи
като онези тенекиени сърца,
които можеш от пазара да си купиш
за лев и петдесет или за два.

Не ме боли, а само ми е празно.
И сякаш не съм точно аз.
в такива мигове така се мразя,
че губя зрение и глас...
Изгубих те... Усещам - това е краят
на връзката ни. Знам, че е така,
но да те моля за отсрочка не желая.
В молбите никога не съм била добра...

Една любов сега ме подминава...
Сърцето ми е счупено на две.
Половината във теб остана.
Ще те обичам със половин сърце...

Румяна Симова

Ако
Ръдиард Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател
–еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

МОКЪР КИБРИТ



Защо не стопли с пръсти мойте длани,

а мислите ти настрани отлитат?

Не искаш и минута да останеш...

Уви, навярно мокър е кибритът...



Защо не ме прегърна и целуна?

Отчаяни са устните ми. Питат.

Защо треперим в тази нощ безлунна?

Уви, навярно мокър е кибритът...



Защо ще ме оставиш да се скитам,

тъй както само кучетата скитат?

Без лъч. Без шанс отново да опитам...

Уви, навярно мокър е кибритът...



Във него аз и ти сме само клечки,

намокрени в последната минута.

И вече в нови влюбени пътечки

изгубеното пламъче се лута.



То тръгнало е други да разпали

с усмивка, с трепет, с весела закачка.

А ние ще си тръгнем, осъзнали -

съдбата е кибритоподпалвачка.



Тя може влюбените да подпали.

Но мен и тебе, мокрите? Едва ли...


ЯСЕН ВЕДРИН

Пролетно почистване в.....Душата

Почистих килера -
изхвърлих всичко излишно.
Последната капчица вяра
побързах да сложа на скришно.
Изхвърлих всички нечестни приятелства,
стари обиди, ограбващи ме познанства.
Изведнъж се получи доста пространство.
Изметох и амбиции разни.
И рафтовете останаха празни.
Тогава започнах да подреждам.
Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,
подредих всички мои надежди.
До тях - някой и друг бъдещ план.
После, на по-долния ред,
като луксозен пакет,
сложих най-скъпите спомени.
В килера оставих, безспорно,
най-важното само:
за точка опорна -
вярно приятелско рамо.
Последно -
проветрих и стана прекрасно!
А беше толкова задушно и тясно ...

Недялко Йорданов


Остаряваме бавно



Остаряваме бавно,
неусетно почти -
много видимо аз
и по-невидимо ти.

Вече май наближавам
35,
а все още минавам
за един млад поет.

Едно старо момиче
почва в теб да личи
със опънати нерви,
с уморени очи.

Обяснима развръзка
и естествен процес.
Утре сутрин ще станат
синовете ни в 6.

Тоз обелил коляно,
оня пукнал глава -
викат, плачат, разпитват
за това и това.

И ни връзват жестоко
със желязно въже.
Хищни малки момчета,
страшни малки мъже.

Погледни ме, не гледай
все към тях, все към тях.
Ах, отдавна забравих
тази думичка: "Ах!"

Остави ги самички
тази вечер поне.
Ние имаме още
колене, рамене.

Ние имаме още,
свита в нас на кълбо,
една зла, упорита,
остаряла любов.

1975 г

ШОКОЛАД написа:

И моето любимо!

Приказка на Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Много ми е скъпо...
Повечето на Дамянов съм наизустила,няма втори като него.

В ДЛАНИТЕ НА БОГ

Счупен тъмен облак. Бурна тишина.
Някаква злокобна сянка на съдба.
Пирова победа. Глуха самота.
Болка и несрета. Скършени крила.



Сричана молитва. Нова синева.
Някаква поличба. Устни на жена.
Тръпно и човешко. Сила. И покой.
Чувството горещо. Бягство. Устрем твой.


Случена попътьом истинска Любов.
Някакво безумство. Неизказан зов.
Мъжка луда нежност. Време. Бурен скок.
Обич. Сън. Метежност. Дланите на Бог.

Дела Раи.
=================
НЕИЗДЪХНАЛ СПОМЕН

Шепна те, но трудно споделима
е за тебе болката ми днес.
В спомени ли само да те имам -
като дата, име и адрес?

Ще долита в ъглите навярно
твоят смях, от пориви звънлив.
Някоя искрица ще ме парне,
без да се превърне огнен взрив.

В щрих от залез ще те нарисувам.
Ще те вая с капчици води.
И дано ликът ти да изплува
в ситен прах от падащи звезди...

Трябва ли отново да прекрача
прага, за копнежи забранен?
Скитник, който проси те от здрача,
за да те сънува като ден...

В нежен стих, подобен на стихия.
В глътка радост. В шепа синева.
Шепна те... Но как да те отпия
в тръпките на моите слова?

Може би си обич неживяна.
Блян бленуван. Лунна светлина.
В нощите ми тихо прошептяна.
Болката... Завинаги една...
==========================
Арденте

Ще те влетя невидимо...
в прозореца открехнат,
ще се зарея в смут, в прегръдка ще утихна...
а вечерта ще се разхожда вън... перфектна,
ще съблазнява с грим...
нахално ще подвиква...!
Ще те нахлуя
при събуждането на луната,
целувайки ресниците ти в звезден лъч;
презрях пространствата насичащи земята...
ще те нахлуя с уличната глъч...!
Ще плача дълго в сънената ти усмивка,
а ти усетил влюбеното ми пришествие,
ще ме придърпаш в стоплената си завивка...
ще ме сънуваш в Албион...
ще съм нашествие...!
Тогава, там в съня ти, ще сме двамата...
забравили за делничните настроения;
далеч, извън обсадата на драмата,
избягали в превземащи видения...!
Ще ме намериш в аромата на градините,
под розовия храст, отрупан с влюбен свян;
ще се предам на ласките ти... най- любимите,
ще се разтворим в огнения блян...!
* * *
Ще ме влетиш в открехването на прозореца,
ще ме превземеш в сън от нощната тъма...
ще ме нахлуеш...
и в победата на бикобореца,
ще възгласиш победа над смъртта...!
==============================
Равновесие

Понесох много удари, на палци,
нали избрах ръба за равновесие,
отнеха сетните корави залъци
онез всеядни, тлъсти мракобесници.

Изяждат времето докрай, неумолимо,
нали то, времето, изглеждаше ни наше,
а търсехме любов остатъчна, незрима,
захвърлена в полуизпитата нечиста чаша.

Проспахме всичките си помисли, ненужни,
защо ни е да мислим, само съществуваме,
с очи се разминаваме, самотни, чужди,
животът ни едва ли нещо струваше.

Не виждах всичко, пазех равновесие,
нарязана любов по острието на бръснача,
бинтовах раните с накълцани завеси,
случаен жест от битието на играча.

Но моята игра изглеждаше ми друга,
макар и ударите често да подхлъзват,
не падах, търсех моята задруга,
защо ли всички властелини ми омръзват.

Сега сме някак помъдрели, други,
нали открехнахме дебелите завеси,
не бързаме да си приписваме заслуги,
но труден е ръбът за равновесие.

ПЕСЕН ЗА НАДЕЖДАТА

Недялко Йорданов

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!

1976

БЕЗНАДЕЖДЕН СЛУЧАЙ

Миряна Башева


Компетентните поколения
се напъват да ни научат
на това, че не си за мене.
Ние сме безнадежден случай.

Колко пъти? Един ли? Сто ли? -
ни разделяха с думи тежки?
Ти си моето слабоволие.
Аз съм твойта любима грешка.

И пак горестно се прегръщаме
под заслона на ветровете!
(Всяка недостроена къща
ни е ласка от райсъвета.)

Заприличали сме на хора,
дето вечно си губят ключа.
Няма да го намерим скоро.
Още сме безнадежден случай.

Надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички .

"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има ! "
И на всеки бих давал аз ,
колкото трябва за трима.

А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда ,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

БЕЗ ЛЮБОВ

Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
==============================
Калинка

Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутранта,
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута!
Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начирвисам
и са нагласа!
Тъй пу нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.
Дрямах начи и въртях са,
цъках със език,
плюх са дан са уручасам -
тъй са възхитих.
Дъл на пустуту глидалу
са яви дифект!
Тъй да съм разхубавяла...
А, сига де! Дерт!
Са умислих утведнъшки -
как навън ш' въря
Момцити ку са натръшкат
кату ма съзрат
С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
кату заблеста...
И къдету койт' ма срещни -
пламна, изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък ни съм таквас!
Туй наверну сън е билу,
сигур йощи спа
и ми са е присънила
буйна красута.
Скуркузъбел съм, мий ясну -
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.
Толкус убус да са исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж!)

Безсмъртната ПЕТЯ ДУБАРОВА!!!

НАСТРОЕНИЕ

Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.


......................................................

Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила - казах - наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!

..............................................................
ПОСВЕЩЕНИЕ

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички ,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички .

"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има ! "
И на всеки бих давал аз ,
колкото трябва за трима.

А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда ,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

Борис Христов

С А М О Т Н И Я Т Ч О В Е К


Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.


Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.


Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.


И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.


В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...


Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.


В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Хубава си, моя горо...
Любен Каравелов

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост:



който веднъж те погледне,

той вечно жалее,

че не може под твоите

сенки да изтлее,



а комуто стане нужда

веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

да те заборави.



Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост,



твойте буки и дъбове,

твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

агнетата тлъсти,



и божурът, и тревите,

и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

като куршум пада



на сърцето, което е

всякогаш готово

да поплаче, кога види

в природата ново,



кога види как пролетта

старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

живот се захваща.

СОМНАМБУЛЕН РОМАНС

Федерико Гарсия Лорка


Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.



Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?...
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.
- Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото - седлото,
за черния й шал - камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
- Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
- Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
- Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
- Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.



Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.
Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.

Чарлз Буковски.

1.
извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на една друга

бях спасен от умиране на кръста
от една дама която пуши трева
пише песни и разкази
и е по-мила от предишната,
много много по-мила
и сексът е пак толкова добър може би по-добър.

приятно е да да бъдеш разпнат на кръста и оставен там,
много по-приятно е да забравиш една любов която не е
успяла
както всяка любов
накрая
не успява…

много по-приятно е да правиш любов
покрай брега в Дел Мар
в стая 42 и после
седейки в леглото
да пиеш добро вино, да говориш да докосваш
да пушиш

да слушаш вълните…

умирал съм твърде много пъти
мислейки и чакайки, чакайки
в една стая
загледан в един напукан таван
в очакване на телефона, писмо, почукване, звук
подивявайки отвътре
докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на друга

не е приятно да умреш на кръста
много по-приятно е да чуеш името си прошепнато в
тъмното.

Безглаголно
РАДОЙ РАЛИН

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

Философия на Любовта.Пърси Шели

Потоците се вливат във реките,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
на сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата.
Вълна вълната гони и прегръща.
Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна.
До океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са
ако не ме целуваш ти.

Малко Омар Хаям

Без тръпка няма обич – плам неугасим.

Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.

Разжарен огън любовта е, изкрящ безсънно сред нощта,

а влюбения вехне с рана, от лекари неизцерим.


* * *

За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп!

Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.

И тежките вериги но твоя глупав разум,

затворник временен, снеми от своя гръб

Още няколко неща на Фотев..хубави много


И никакво спасение във думите!...


И никакво спасение във думите!
Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!




Най-важното е да се осмелиш...


Най-важното е да се осмелиш.
Да превъмогнеш своя страх - да скочиш
в студения и кристаличен въздух.
В обятията на самия Март - да стъпиш
на тънкия му слънчев лъч и кратък
под снежния му купол (ту дъждовен,
ту снежен купол), ти да балансираш...
Да знаеш, че те помнят - че те гледат.
Със непрекъснат и издигнат поглед.
Те гледат твоя силует на малък
и весел акробат... И се страхуват
да не залитнеш. Те зелен те помнят.
Да си зелен под мартенския купол.
(Под снежния или дъждовен блясък.)
На Сириус - в студения прожектор.
Мой малък акробат, ти цял трепериш.
По тънкия си слънчев лъч как стъпваш.
Как се огъваш в бесния оркестър
на снежния или дъждовен вятър...
Какъв прекрасен цирк. И аз те гледам.
Как искам да рискувам. Да те следвам.
Да съм зелен, безумен, сърцевиден.
Усмихнат - да издигам твоя поглед,
ах, твоя тежък поглед до самия
кристален блясък - там -
на тоя дъжд.





Понякога по-много се обичахме...


Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.





Позволи ми да мисля за тебе...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!

И си спомняй за мене понякога..






Морето


Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.

Тихо.
Тихо.
Тихо.




Люлееше ме старото пристанище...


Люлееше ме старото созополско пристанище.
И корабите ме люлееха, люлееха ме къщите.
Забравили годините си, къщите - вечерните -
приличаха на пясъчни, разсипваха се някъде
далече от душата ми... По дяволите къщите.
Небето ме издигаше със стръмните си облаци
високо до луната и луната се усмихваше
жестоко се усмихваше и в блясъка й рибата
изчезваше от погледа. Луната се усмихваше
усмихваше,
усмихваше -
проклинаха я моите приятели - рибарите.

Със залеза й въздуха потръпна неочаквано
и неочаквано потръпна залива. Въздъхнаха
моторите и корабите се събудиха. Рибарите,
най-младите, говореха възбудено за рибата,
която е в морето, но пресичаха ги старите:
- Не предизвиквайте съдбата си.
Но младите се смееха.
И старите се смееха, не вярваха на себе си.
А въздуха излъчваше такова обещание -
и сребърно, и люспесто, - о, въздуха замайваше -
приличаше на щастие... И всички се отправиха.
И се забравиха.
И ме забравиха.

Люлееше ме старото пристанище - в нозете ми
водата изоставена си спомняше за Някого...
На дъното й рибите изпуснати проблясваха
подобно имената на случайните любовници.
Случайна ли си ти? И ти ли чакаше безлуние,
за да те видя в себе си, за да усетя твоето
ухаещо присъствие?... Ти никога не вярваше
на мойте обещания. Обичаше ме винаги.
И колко неочаквано, и колко изненадващо
е името ти в пясъка на старото пристанище.
Случайна ли си ти? И имало ли е случайности?
Случайно ли е старото созополско пристанище?
Ти пееше.
Ти пееше.
Ти пееше в душата ми и въздуха ме вдигаше -
приличаше на щастие... И може би е истина.
И сигурно е истина, не зная вече тебе ли
обичам, или другото, което е във въздуха,
във облака,
във слънцето,
и в чайката, усетила пристигащите кораби.

Я ВАС ЛЮБИЛ (1829)
Я вас любил: любовь ещё, быть может,
В душе моей угасла несовсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам Бог любимой быть другим.

Ал. С. Пушкин


Обичах Ви - Пушкин

Обичах Ви: навярно любовта ми
не е угасла в моята душа,
Но нека вече тя не ви тревожи.
Не искам с нищо да Ви натъжа .

Обичах Ви безмълвно, безнадеждно,
ту с ревност, ту със страх, необясним.
Обичах Ви, тъй искрено, тъй нежно
Дай, Боже, да Ви люби тъй любùм.

Малко съвременна украинска поезия.

* * *

Ліна Костенко

Чого було так довго мудрувати
І вивертать параграфи статтям?
Було ж одразу присудить до страти.
Найтяжча кара звалася життям.

Ведіть, карайте, вішайте злочинну!
То я хоч там, хоч там уже спочину.
Хоч там уже дихну на повні груди,
побачу зблизька Господа хоч раз.
Так буде краще. Важко було, люди,
і вам зі мною, і мені між вас.

* * *

Лина Костенко

За какво толкоз дълго да мъдрувам
и да изтръгвам параграфите на статиите?
Някога беше времето, когато осъждах на смърт.
Най-страшното наказание се наричаше живот.

Водете, карайте, прострете престъпника!
Искам да ида там, да ида да си почина.
Искам да дишам с пълни гърди,
да видя Господ отблизо веднъж.
Там ще бъде по-добре. Трудно ми беше, хора,
и на вас с мен, и на мен с вас.

Още малко от един от любимите ми поети Христо Фотев

...Но е ужасно да не те загубя...




...Но е ужасно да не те загубя.

И аз те губя - губя те по улици

и влакове със някакво неистово,

прекрасно разточителство. По влакове

и улици... Сеячът аз на твойте

сълзи съм... Ще умра от изумление.

Какво да съхраня?

Несъхранимото?

Косите ти, ръцете ти и погледа

(със сребърните ключове на дъното?)

Как да убия светлото движение

на нежността си, сестро моя... Въздуха

се утаява и звездите - твоите

лунички - са високо над дърветата.

Да тръгнеме по вечерните улици.

И нека да им посветиме своето

мълчание... О, ти си като спомена -

озона - след дъжда... Но ти си хубава.

Хвани ме за ръката, тук, сред хората.

Сред хората вечерни и отстъпващи.

Сред думите, приведени под бремето

на оскърбената ти красота...

Да тръгваме.

Прочетох го в един форум. Искам да го споделя с вас.


НА ТРОТОАРА
Без хляб, без покрив и пари
стои дете на тротоара.
Светът улисан си върви,
с това дете не разговаря.

В очите му една сълза
като забодена проблясва.
Но то на мъката гласа
си чува и не му харесва.

Детето дланите напред
протяга в тежка изнемога.
А гледаш: всичко е наред,
и пак доволните са много.

Потеглили са те далеч
и поглед реят в небесата.
За себе си воюват с меч,
забравили край тях децата....

Минавам като в тежък сън
и в мене мислите жестоко
крещят :”Детето е навън,
но кой ще му даде посока?

Кой пътя му с тъга постла,
смеха му детски кой заключи?
Ръцете – вдигнати крила –
да литнат кой ще го научи?”

Проф. дпн Виолета Борисова
София 1996г

АКО **********************

Ако владееш се, когато всички треперят,
а наричат теб страхлив,
...Ако на своето сърце едничко се довериш,
но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш,
наклеветен - не сееш клевети;
или намразен - злоба не спотайваш;
но … ни премъдър, ни пресвят си ти;


Ако мечтаеш, без да си мечтател,
ако си умен, без да си умник,
Ако посрещаш Краха - зъл предател
еднакво със Триумфа - стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята превърнат в клопка
и ти го понесеш
Или пък видиш сринати нещата, градени с кръв
и почнеш нов градеж;


Ако на куп пред себе си заложиш спечеленото,
смело хвърлиш зар, изгубиш и започнеш пак;
И можеш да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани изхабени
да ти служат пак;
И крачиш само с Волята останал,
която им повтаря:"Влезте в крак!"


Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца - своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
Ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната минута
с шейсет секунди спринт - пробяган век,
Светът е твой, молбата ми е чута,
И главно, сине мой, ще си човек !

Да, Смит ... Това , на Ръдиард Киплинг в много силно...

Браво,Фрина!
Настолно е за мен..
И отново към величието на Д.Дамянов-

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез


Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.


Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.


Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

Размазах се...
"Ако..." - това е моят стих! Моят вик!!!

Знам го наизуст...това стихотворение и "Изгубеното дете"на Дамянов ме разстърсват няма такова чувство да настръхнеш и да се просълзиш едновременно!
Куриоз е,че не съм го видяла тук..сега забелязах,че и Натали го е постнала.Браво!

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твоя, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, в която ний ще легнем с тебе…

На тази дата е роден Дамян Дамянов.Поклон пред таланта и Човека!

Маската ми прилепна.
И дори ми отива.
Аз какво да направя,
като на теб ти е криво?

Всичко ми е наред
и костюмът ми пасва.
Карам я шест без пет,
даже съм първа прекрасност.

И да не ти харесва-
истината е тая:
Щом се качиш на сцената,
трябва да следваш сценария.

Лека усмивка.
Поклон.
Завъртане
Аплодисменти.
После антракт.
И пак -
хайде да храним хиените.

Само че нямам суфльор
да ми спасява кожата,
а пък да бия отбой-
някак не ми е възможно.

Хайде не ми се сърди.
В този театър на личности
първо се харчат героите,
после са непукистите.

Две три целувки без страст,
няколко кратки поздрава.
цвете фалшиво .
блясък,
за да привнася помпозност

Утре ако реша
кротко ще се оттегля.
Кротко ли казах?
Лъжа!
Ще е сред жар и пепел

Джордж Байрон
Лека нощ!

"Прощавай, роден бряг! Отвъд
водите чезнеш ти.
Огромните вълни реват
и чайката пищи.
Нататък подир Феб летим,
где ляга той по мрак;
навеки сбогом, мой любим,
мой свиден роден бряг!



Пак утре ще изгрее Феб
и ще приветствам пак
море, небе — но не и теб,
мой свиден бащин бряг!
Оставих своя замък днес,
ще буреняса той
с огнище пусто. Моят пес
надава жален вой.



„Ела при мен, мой пажо мил!
Отде сълзи у теб?
От щорма ли си се смутил?
От вихъра свиреп?
Недей сълзи да рониш ти;
Знай: корабът е бръз —
на лов соколът не лети
по-весел, по-чевръст.“



— Да ври морето — няма то
да вдъхне страх у мен!
Не се чудете, сър, защо
изглеждам натъжен;
навеки с майка и със стар
баща простих се аз;
и само вие мой другар
сте днес — и бог над нас.



Баща ми ме благослови,
но не заплака чак;
а мама ще тъжи, уви,
дорде ме види пак.

„Достатъчно, мой пажо плах!
Плачът ти те краси;
и аз невинен тъй да бях,
проронил бих сълзи.



А ти, мой офицере млад,
Защо си пребледнял?
Боиш ли се от френска рат,
от щурма завилнял?“

— Не съм страхлив и на война
безстрашно бих умрял;
но за любимата жена
си спомням със печал.



С децата ни живее тя
досам палата твой.
Какво за техния баща
тя казва — где е той?

„Добре, приятелю любим;
чудесно те разбрах;
но с нрав по-лек и несломим
аз бягам днес със смях.



Кой вярва в мнимата любов
на милата, кажи?
Очите сини пламък нов
За миг ще пресуши.
Печал по сладки дни не знам;
безстрашен съм роден;
туй мъчи ме, че никой там
не ще скърби за мен.



И ето: сам останах аз
сред морска шир на път;
кого да жаля в тоя час?
По мене не тъжат.
Ще вие моят пес по мен,
дорде не свикне с друг;
и ще ме лае разярен,
ако се върна тук.



През кипналото ширине,
където щеш лети,
мой корабе, но само не
към родни широти.
Привет, привет на вас, вълни,
на буйната би мощ,
на пълни с пещери страни!
Родино, лека нощ!“

МЛАДОСТТА СИ ОТИВА
Недялко Йорданов

Младостта си отива
и е ясно това
не от белите жички
по мойта глава,

не от ситната мрежа
край мойте очи.
Младостта си отива -
туй по всичко личи.

Всеки осем цигари
съкращават със час
отредената възраст
на всеки от нас.

Ако пазя диета
и спортувам през ден,
ще се чувствам, разбира се,
сто на сто подмладен.

Младостта си отива,
ала не от това.
И каква съпротива
да окажа? Каква?

Младостта си отива.
Боже мой, не върви
да нагазя отново
посред морски треви,

да разтворя пак шепи
и да видя във тях
как искри сред водата
златен лунния прах.

Младостта си отива,
преметнала сак,
в стари джинси обута
до крайпътния знак,

със ръка неизменно
в безпаричния джоб.
Младостта си отива
на един автостоп.

Младостта си отива.
Ето, хлопва врата
пред разумния довод
за всички неща.

Младостта си отива
(ах, как помня това!),
уволнена си тръгва,
но със горда глава,

със уста си подсвирква,
не поглежда назад,
не й пука от нищо
пред смълчания свят.

Младостта си отива,
пие чаша коняк,
незаконно щастлива
край бургаския бряг,

изпотена от ласки,
цяла в пясък и сол.
Младостта си отива -
с песничка в си бемол.

Младостта си отива -
и дори без тъга.
Няма даже емоции.
Накъде? Докога?

Може би дотогава,
докогато умрем.
Младостта си отива...
Не съвсем.
Не съвсем.

1976 г

"Разговор с моя син на 18-тия му рожден ден"

Седни по-близо и не крий от мен
цигарата си с пръстите несръчни
Ти ставаш вече мъж от този ден
и моят път от твоя се отлъчва.
Знам, чакаш радост да ти подаря,
та леки да са първите ти крачки.
Не ще му кажеш днес „благодаря”.
Подаръкът сега не е играчка.
С какво да те зарадвам, сине мой?
И днес денят е труден като вчера.
Все още има в песните ни вой.
Все още във живота има черно.
Сирени още вият и смъртта
след самолетните ята се влачи.
Все още има гладни по света
и някъде сираци още плачат.
По пътищата злобата седи
и завистта във локвите се стича.
Разкаляната алчност още бди.
Пази се, сине, дяволски привлича.
Охолството ограбва мъдростта
и с подлости убива добрината.
Отровена, загива верността
към хората, създали топлината.
Не в пътя лек ще срещнеш радостта,
а в пътища, които сам изграждаш.
Знам, скъпа е на всеки младостта,
но щастието в болката се ражда.
Аз пътищата си преминах пеш –
все срещу ветровете, без да мигна.
Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.
Помогнаха ми хората да стигна.
Недей гази в калта за „много хляб”.
Човек и с малък къшей се наяжда.
Недей да коленичиш като слаб
пред всяка локва в страшната си жажда.
Ще бъдеш, синко, истински щастлив,
когато спреш, задъхан от умора.
И бързай, вечно няма да си жив.
Животът се живее между хора.
Стани човек от огън и от плът.
Не стой, където въздухът те души.
От стъпките в неравния си път
сам ехото да можеш да послушаш.
До плач да стигнат мъжките очи,
дори сърцето младо да изстине,
върви така, че диря да личи,
по дирите ти други да преминат.

Румяна Илиева