НЕ БЛИЖИ РАНИТЕ СИ, ГОРДЕЙ СЕ С ТЯХ!

Как се справяме с плесниците на живота? На чие рамо роним сълзи и какво очакваме ...?Имаме ли нужда от "патерици" ,за да тръгнем отново напред?...Каква е поуката...

Как се справяме с плесниците на живота?
Лесно се справям,а съм ги получавала доста плесници!
Мобилизирам се в такъв момент,гледам да не се обръщам често,
към спомена за подобни сблъсъци..гледам напред..с вярата,
че всичко има ново начало,
стига да имаш сили да започнеш наново!
На чие рамо роним сълзи и какво очакваме ...?
Роня сълзи най-често на рамото на сестричката ми.
Знам ,че много я натоварвам,но нямам сили да държа вътре в себе си болката и мъката.
Споделя ли я с нея..сякаш камък ми пада от душата.
Очаквам ,да ми даде най-правилния съвет и знам ,че това ще стане.
Имаме ли нужда от "патерици" ,за да тръгнем отново напред?...Каква е поуката...
Нямам нужда от патерици,за да се надигна и да тръгна смело напред!!!
Знам,че винаги около мен има хора,
които няма да ме оставят да падна два пъти ,от една и съща плесница
Вярвам и в себе си..,че мога да се справя !!!

Колко да се справяме? Толкова! Различни плесници при различни хора... Ако не можеш да се справиш, не ти остава много какво да направиш, т.е. остават ти малко варианти и единия е меки стени и хубава бяла ризка...

Като се замисля, най-плющящите шамари съм ги получавала от приятели.

Ммм, сълзи чак не роня. Споделям понякога, но по-често когато вече не ми е червена бузата от плесницата. Очаквам само да ме изслушат. Съвет предпочитам да няма. Да си го излея само, че обичам да говоря
За патериците... Како, то това си е цял побой. Случвало ми се е да имам нужда от бъстунче, де Но след физиотерапия за душата съм пушка!

Поуката е, че винаги има някой "услужлив" човек, който да те нашамароса. Важното е да си извлечеш някаква поука от това. Все едно каква...

Как се справяме?
Чудесно!Подаваме си и другата буза понякога-имаме нужда от уроци в този живот!От какво иначе бихме трупали опит?!
Няма определение като "Не мога да се справя"-дори и след нокаутиране от жесток побой в борбата с живота ,с болезнени рани минава време,след което човек е длъжен да се изправи на крака!Ако има кой да му подаде патерици трябва да е благодарен,има хора ,на които им се е налагало да стъпят на краката си и без патерици!
И аз съм на мнение,че боли много от гласувано доверие.Но има и по-страшни болки..

Не съм от хората,които веднага след шамаросване тичат да поплачат на нечие рамо,стискам зъби и си слагам лед,отмине ли-отивам да стрелям,пускам музиката на 6!
Споделям единствено след катаклизъм и само с един човек...
Изводът?
Каляването на характер(личност) не е лесно,но след всеки белег от рана остава спомен за дело,което никога повече няма да бъде повторено не само заради болката,заради научения урок!

С трудностите се справям с упорство и инат.Понякога приемам проблемите по-емоционално ,друг път действам студенокръвно.Случвало се е когато ми се случи нещо неприятно първо да се разплача,после да избеснея и да се взема в ръце.

А срамуваме ли се, когато ни нараняват...?

Хм, това е интересен въпрос...

На мен ми изниква друг... Защо ставаме резистентни към нараняване от повечето хора? Научаваме се да не могат, защото ни е срам или защото сме водени от потребността да не ни?

Малко хора ме нараняват. И те са уведомени ако го направят. Важи както за близки, така и за познати... Току виж пък тоя човек се замислил защо се е получило така. В тия случай не съм аз човекът, който трябва да се срамува.

Срам не ме е било, било ме е яд, че се е случило.

Понякога се срамувам , че съм го позволила...
И като че ли не мога да стана резистентна...Но ако някога може да ми се случва,то е...поради "късогледство"...хм...бягство от задълбаване...страх от прекалена проява на чувствителност-слабост...

НЕ БЛИЖИ РАНИТЕ СИ, ГОРДЕЙ СЕ С ТЯХ!



Така е. Всяко преживяване е опитност. И често големината на получената рана е правопропорционална на получения урок. Разбира се, ако човек обърне прекалено голямо внимание на болката от раната, може да не остане място и време за поуката…Самосъжалението е лош учител. Все пак, когато раната е прясна,няма как да не те поболи и да не се пожалиш … Аз лично съм много импулсивна, което си има главно своите недостатъци както за мен, така и за околните… И съм голямо плямпало…но и много вглъбена… Та си помрънквам малко, де. После идва ред на оценката…

Това, което съм забелязала още е, че закона на Нютон за действието и противодействието, съответно за силата с която се действа и същата сила по големина на противодействието , си важи с пълна сила в човешките взаимоотношения. Tова за първи път забелязах при първите ми любовни трепети, когато се чувствах толкова наранена от нелогичните (според мен абсурдни и жестоки; безмилостни, премерени и преднамерени…. И какви ли не още) прояви на обекта на моите чувства, разбрах (макар и по-късно, защото не всички си показват емоциите като мен) че нещата не са едностранни… Този човек се оказа не по-малко наранен от мен и моите действия… След това започнах да забелязвам, че това всъщност се случва почти винаги. И когато наистина се чувствам наранена, всъщност и аз съм наранила … Не знам дали това се отнася за случаите когато някой обмислено и преднамерено иска да те нарани…