ТАНЦЪТ!

Умеете ли да танцувате? Какъв танц бихте искали да владеете? Нека тук се насладим на красотата на танца!

Фламенко е народното изкуство на Испания, носител на нейната култура. Ако погледнем назад в историята ще видим, че именно то е служило за опора на бедните и подтиснати обикновени хора, за техен отдушник. Всеки изпълнител гради своя собствена музика върху неговата жизнена основа. Фламенкото е тристранно изкуство, което включва пеене, танцуване и свирене на китара едновременно, а тяхното съчетание е висше майсторство. Съществуват стотици видове фламенко, а като пример можем да посочим alegrias, malaguenas, fandangos,seguiriyas, soleares, zapateado, rondena. Всеки един от тях притежава свой собствен подпис, свое собствено звучене, което го характеризира.

Това, което днес наричаме фламенко, е съществувало още през XVI век и е резултат от сливането на културите на три народа - арабски, цигански, еврейски и испански (андалусийски). Акомпаниментът на китара се е появил през XVII век, дооформяйки съвременната ни представа за фламенко, което всъщност е резултат от сливането на cante на испанските цигани с фолк музиката на Андалусия. По това време китарата започва да доминира за сметка на бандурата, виолата и тамбурата.

Чрез фламенкото и до днес се запознаваме с традициите и музиката на една красива и екзотична за нас култура, нещо, което става все по-ценно за всеки един човек.

Легендата разказва, че на робите в Бразилия е било забранено да се бият по между си, за да не се контузват (Господарите си пазели "стоката"). За да разрешават конфликтите си по физически начин, боят бил превърнат във формата на танц. Думата "capoeira" означава "висока трева".
Подобно на Капоейра в области с африкански роби възникват други форми на бойни танци. Например в Куба е разпостранен танцът Мани.
Първоначалните форми на капоейра може да се разглеждат като разновидност на улични боеве. Капоейристите се събирали в банди в крайбрежните градове на Бразилия: Рио де Жанейро, Ресифе, Салвадор де Баия. Предполага се, че днешната капоейра е доста по-различна, от това, което се е практикувало в големите бразилски градове в началото на 20ти век.
В периода 1889 - 1937 тренирането на капоейра в Бразилия е било забранено и се е наказвало от 6 месеца до 2 години. Не толкова поради естестеството на капоейра, а поради опасения, че капоейристите могат да пречат на сигурността. Голяма част от тях били престъпници и рекетьори. Поради това капоейра се смятала за атрибут на уличния бияч.
През 1937 диктаторът Хетулио Варгас премахва забраната с надеждата да превърне капоейра в национален спорт. Тази идея му хрумва, след демострация от местре Бимба, който модифицира уличната капоейра във формата на Luta Regional Baiana. В този стил той интегрира елементи на батуке и на азиатски бойни изкуства, за да увеличи ефективността. Преди да се въведе система за изучаване, капоейра се изучавала предимно с подражаване. Изхождайки от новата система, капоейра се разделя на две основни течения: капоейра режионал и капоейра ангола. Ангола, популяризирана от местре Пащиня, твърди, че е по-близка до африканските корени на капоейра.
Голяма част от школите по капоейра практикуват капоейра контемпоранеа, което е смесен вариант между ангола и режионал.