Да си вземем поука...

ХОРСКОТО МНЕНИЕ

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
- Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
- Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
- Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
- Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
И бащата рекъл на сина:
- Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората,

Имало едно време един крал, който в разцвета на кралството си решил да си направи пръстен и в него да вгради послание за най-черните дни... спасително, един вид.
Събрал всички мъдреци и ги помолил да му напишат по едно послание, но да бъде кратичко.

Обаче те мислили, мислили и нали са много мъдри, нищо не измислилиии...
Само едни такива предълги и сложни сентенции, пък те не стават за критичните моменти, както знаем...

Та дошъл един придворен и казал: "Кралю, преди много години при твоя баща дойде един Учител и за вярна служба ми подари едно послание. Ако ти хареса, ще го сложим в пръстена."

Речено - сторено.

Изминало много време и кралството било нападнато и опустошено... армията разбита, столицата превзета...

Кралят бягал сам на един стар, уморен кон и не щеш ли, препънал се и паднал.
Търкулнал се в един храсталак и помислил, ей на, това е краят, ей сега щели да го догонят и убият...

Но тогава се сетил за пръстена, отворил го и прочел посланието и в душата му настанал мир и покой...

След време всичко се оправило, успял да си събере армия и да си върне кралството... Поданиците му били много щастливи и вдигнали голям празник, а той стоял на терасата на двореца си и наблюдавал цялата шарения и веселие...

Тогава дошъл придворният и казал:

- Кралю, време е за пръстена...

- Как така? Не виждаш ли колко са щастливи всички? Пръстенът е само за критични случаи...

- Време е за пръстена, кралю....

И кралят отворил пръстена и прочел посланието, а в душата му настанал отново онзи мир, докато наблюдавал как хората се веселят...

А в пръстена пишело:

"И това ще отмине..."

Двама монаси вървели в издирване на истината. Вървейки стигнали до една река, на брега на реката стояло момиче което плачело. Единият монах се приближил и казал:
- Момиче защо плачеш?
- Защото трябва да се прибера, а не мога да прекося реката!- отвърнало момичето
Тогава той я поел на ръце и я пренесъл на отсрещния бряг. Продължили пътя си.
По едно време вторият монах се обърнал и казал;
- Братко знаеш, че на нас ни е забранено да говорим с момичета, а ти даже я държа на ръце!!
- Братко, аз оствих момичето на отсрещният бряг, а ти все още я носиш със себе си!- казал първия

МАГАЗИНЪТ НА ГОСПОД

Веднъж на една жена и се присънил сън, че тя е в магазин, а зад щанда на магазина стоял самият Господ Бог.
-Господи! Това ти ли си!? – възкликнала тя радостно.
- Да, това съм Аз – отвърнал Бог.
- А какво мога да си купя от теб? – попитала жената.
- От мен може да се купи всичко – бил отговорът.
- В такъв случай, дай ми моля, здраве, щастие, любов, успех и много пари.
Бог се усмихнал доброжелателно и минал в складовото помещение за поръчаните стоки. След известно време, той се върнал с една малка книжна кесийка.
- Това ли е всичко?! – възкликнала удивената и разочарована жена.
- Да, това е всичко – отвърнал Бог и добавил – Нима ти не знаеше, че в моят магазин се продават само семена.

БЕДНИТЕ

Бащата в едно много заможно семейство решил да изпрати сина си на пътешествие, за да му покаже колко бедни могат да бъдат хората.
Синът поживял няколко дни във фермата на едно семейство, което било смятано за много бедно. Като се върнал вкъщи, бащата го попитал:
- Е, как мина пътуването?
- Беше чудесно, татко – отговорил синът.
- Разбра ли колко бедни могат да бъдат хората? – попитал бащата.
- О, да – отвърнал синът.
- И какво научи от това пътуване? – попитал отново бащата.
Синът отговорил:
- Видях, че ние имаме едно куче, а те имат четири. Ние имаме басейн,стигащ до средата на градината, а те имат един безкраен залив. Ние имаме скъпи фенери в градината, а те имат всички звезди на нощното небе. Ние имаме малко парче земя, на което живеем, а те имат безкрайните полета. Ние купуваме храната си, а те си я отглеждат сами. Ние имаме огради, които да вардят имотите ни, а те имат приятели, които да ги пазят.
Бащата онемял от изумление, а синът добавил:
- Благодаря ти, татко, че ми показа колко сме бедни!

"Когато разберете че самите вие сте причината за всичко което ви си случва, за всичко, което чувствата - радост, тъга, добро или лошо, че вие създавате своя свят: рай или ад...когато разберете и приемете това, във вас ще започне една промяна.

Една известна притча на Ошо за ума:

В Индия представата за рай е като дърво, което изпълнява желанията. Щом като седнеш под това дърво, всяко желание веднага ти се изпълнява. Няма никакво забавяне, никакъв временен промеждутък мужду желанието и неговата реализация.
Един човек, уморен легнал да спи под такова дърво и когато се събудил, почувствал силен глад и си помислил: Гладен съм. Как ми се иска да намеря малко храна отнякъде.
- И веднага от нищото се появила храна, направо изплувала от въздуха. Той бил толкова гладен, че не се замислил откъде е дошла храната и веднага започнал да яде.
След като утолил глада си, се огледал наоколо. Той бил доволен, но сега в него се появила друга мисъл: - Ако можех да пийна нещо...
В рая няма забрани и веднага се появило хубаво вино.
И така, лежейки и пийвайки от виното, той започнал да размишлява: - Какво става, може би аз спя? Или тук има някакви привидения, които си правят шега с мен?
...И привиденията се появили. Те били ужасни, жестоки и отвратителни - точно такива, каквито си ги представял.
Той се разтреперал от страх и си помислил: - Ей сега ще ме убият!
...И те го убили!

Тази притча има много дълбок смисъл. Твоят ум е като дърво за изпълнение на желания и каквото си помислиш, рано или късно се изпълнява. Понякога временния промеждутък е такъв, че ти забравяш, че си искал точно това и не можеш да намериш източника, откъде идва това. Но ако се вгледаш по-дълбоко, ще разбереш, че твоите мисли създават твоя живот и теб самия. Те създават твоя рай и твоя ад; твоите радости и страдания.
Всеки от вас е Вълшебник, Създател на своя живот. Всеки сам създава светът около себе си - -той го тъче и върти, този вълшебен свят...а после се оказва обвързан с него и не може да се освободи от собственото си творение. Като паяк, който изплита паяжина и сам пада в собствената си мрежа.
Никой друг не те измъчва, освен ти самият. И когато това е осъзнато, нещата започват да се променят. Мрежата, в която си попаднал започва по малко да се разхлабва и да се разплита. Тогава ти можеш да обърнеш всичко обратно, можеш да превърнеш своя ад в рай, своя затвор в разкошен дворец. Ти самият носиш отговорност за това.
А по-нататък ще възникнат нови възможности: ако си готов, ти можеш да пракратиш създаването на света. Няма необходимост да твориш ад или рай, въобще няма никаква необходимост да твориш.
Създателят може да се отпусне и да изчезне. А изчезването на ума е медитация - и тогава ще се разкрие нещо друго... - това, което стои зад ума и което умът скрива..."

ОШО

Днешния ден

Едно сляпо момче просило на една улица с лист хартия пред него, на който пишело „Сляп съм. Помогнете!“. Минавали хора и от време на време пускали по някоя монета. Един мъж обаче се приближил, взел листа на момчето, написал нещо и му го върнал, след което си продължил по пътя. След това изведнъж хората започнали да оставят много повече пари и за кратко време се напълнила шапката на просещото момче . В края на деня по приближаващите стъпки то познало човека, който му взел листа и му казал:
- Аз Ви познах – вие ми взехте листа, написахте нещо и ми го върнахте, след което хората започнаха да ми оставят много пари. Моля Ви, кажете ми какво написахте?
Мъжът се навел и му казал :
- Просто написах на другата страна – „Хора, какъв красив ден е днес! Вижте го!“

Градът на кладенците

Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света.
Градът бил населен с кладенци.
Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си - тоест отворът, който ги свързвал с външния свят.
Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво, и други, по-бедни, с прости дялани отверстия, които излизали на повърхността на земята.
Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.
Един ден в града се появила "мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци.
Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си - не повърхността била важна, а съдържанието.
И така кладенците започнали да се пълнят с...предмети.
Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.
Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им оставало място за нищо повече.
Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си...
На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.
Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички започнали да използват голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си....

Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият другият начин да увеличи вместимостта си, бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко което имал в себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...
В началото се уплашил от празнотата. Но след това, като видял, че няма друга възможност, го направил.
Изпразнен от собствеността си, започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...
Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си...намерил вода!
Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел стените си, пръскал устието си, и накрая извадил водата на повърхността.
Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживана от вода, започнала да се пробужда...
Семената в недрата покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета...
Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса.
Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
- Не е никакво чудо - отвръщал Оазисът - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...
В другия край друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни...
И също започнал да става по-дълбок...
И също стигнал до вода....
И също напръскал наоколо и станал втори зелен Оазис в града...
- Какво ще правиш като свърши водата? - питали го.
- Не знам какво ще правя - отговарял - Но засега, колкото повече вода вадя, толкова повече извира.
Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, съвсем случайно двата кладенеца открили, че водата която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща...
Че подземната вода, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот - не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността както всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...

Хорхе Букай

ТЪРСАЧЪТ

Това е историята на един човек, който бих определил като търсач…
Търсачът е някой, който търси- не е непременно човек който намира.
Не е и някой, който знае непременно какво търси.Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждало хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.Търсачът влязъл и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно пръснати между дърветата.
Позволил погледа му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:

Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не е бил просто камък, а надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта , че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.Приближил се и прочел:

Ямир Калиб, живял 5 години,8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите.
Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота.
Обзел го ужас,когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавало единадесет години….
Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището,който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
-Не, не плача за близък-казал търсачът.Какво става в този град? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнадесет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало,той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: вляво-това, което го е зарадвало. Вдясно-колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмици? Две? Три седмици и половина…
След това вълнението на първата целувка–колко е продължила? Минута и половина,колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременност и раждането на първото дете?...
А женитбата на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата,който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост…..Всеки момент.

Когато някой човек умре,обичаят ни е да отворим тетрадката му
и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това е единственото и истинско живяно време.
Хорхе Букай

СТРАНАТА НА ДЪЛГИТЕ ЛЪЖИЦИ

Един човек пътувал много.
Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:

Страната на дългите лъжици

В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.

Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.

Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.

Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.
И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.
Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!

Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.

Хорхе Букай

Веднъж Джуандзъ и негов приятел се разхождали по брега на реката.
- С каква наслада си играят рибите във водата! - възкликнал Джуандзъ.
- Ти нали не си риба? - попитал приятелят - Откъде знаеш наслаждават ли се рибите на играта си във водата или не се наслаждават?
Джуандзъ отвърнал:
- Ти нали не си аз. Откъде тогава знаеш, че не знам дали рибите се наслаждават на играта си във водата?

Призоваващият Предците, облечен в своята черна квадратна роба, се втенчил в кочината на прасето и казал:
- Защо трябва да се противиш на умирането? Ще те угоявам три месеца, ще преминеш през строги лишения в продължение на десет дни, ще постиш три дни и ще положиш плешките и бутовете си на изсечения в скалата олтар – ще приемеш това, нали? Истината е, че ако планирах нещата от позицията на прасето, щях да кажа, че е по-добре да си стоя в кочината и да се храня със слама и трици. Но ако планирах за себе си, щях да кажа, че ако съм почитан като високопоставен служител приживе, и съм возен в изящна колесница; и ме положат в птичи пух и в пищна украса когато умра, то аз бих приел. Говорейки за прасето, такъв живот решително бих отказал, но говорейки за себе си, със сигурност бих го приел. Питам се, защо гледам на нещата различно от прасето?

Когато пиян човек падне от колесницата, дори и тя да препуска, той няма да се убие. Той има кости и стави като тези на другите хора, но въпреки това няма да се нарани като другите, защото духът му е цял. Той не знае, че се е возил и не знае, че е паднал. Животът и смъртта, тревогата и ужасът не проникват в гърдите му и така той може да се опази цял с помощта на Небето! Мъдрецът пребивава в Небето – затова няма нещо, което да му навреди.

Никога ли не си чувал как се държи Съвършеният човек? Той забравя черния си дроб и жлъчката си и не мисли повече за очите и ушите си. Неясен и безцелен, той странства отвъд калта и праха; свободен и безметежен, не-действието е неговото занимание.

Конфуций наставлявал:
- Не навлизай навътре и не се крий; не се издигай и не блести; остани неподвижен в средата. Този, който се придържа към тези три правила, ще бъде най-мъдрият.

Когато окото не вижда, ухото не чува и умът не знае, тогава духът ще защити тялото и тялото ще се наслади на дълъг живот. Многото знание причинява вреда

Три пътя към Бога

Една сутрин, когато Буда седял при учениците си, към тях се приближил един мъж.
- Има ли Бог? – попитал той.
- Да, има Бог - отговорил Буда.
След обяд се е появил друг мъж.
- Има ли Бог? попитал той.
- Не, няма Бог - бил е отговора на Буда.
Привечер, друг мъж попитал Буда за същото. Буда отговорил:
- Трябва да си отговориш на този въпрос сам.
- Учителю, та това е абсурд, -казал един от учениците. Как може да се дадат три различни отговора на един и същ въпрос?
Просветленият отговорил:
- Това са трима различни човека. Всеки човек стига до Бога по своя път: един с увереност, друг - с отричане, а трети - със съмнение.

НИЩО НЕ Е РЕАЛНО

На младини, докато изучавал Дзен, Ямаока Тешю ходил при различни учители. Отишъл и при Докуон.
В желанието си да блесне със знанията си, казал следното:
- Съзнанието, Буда и цялата сетивна Вселена всъщност не съществуват. Истинската природа на всички неща е празнотата. Няма кой да се въплъщава, няма и кой да се заблуждава, затова реално няма мъдреци, както няма и невежи. Няма какво да вземеш, както няма и какво да дадеш.
Внезапно Докуон ударил Ямаока по главата. Младежът много се разсърдил.
- Щом нищо не съществува – попитал Докуон – откъде се взе този гняв?