За приказките!

Хайде да си припомним вълшебният свят на приказките?!

И до днес обичам приказките........
Какво да напиша, така че да ви припомня вълшебния им свят.
Като малка много четях най-вече български, украински, грузински и тем подобни приказки. Имаше различнии цветове стихосбирки. А след това ги препрочитах. Имах няколко книжки и с руски приказки : Василиса Прекрасна, приказките на Пушкин - илюстрациите им бяха още по-вълшебни
Пак ще се включа по-нататък в темата, много при сърце я взимам

Ехааа, приказките са моята стихия!
Още пазя големите книги, които баба ми е подвързвала с онези вишневите, дебелите корици. ЦЕЛИ СБОРНИЦИ С ПРИКАЗКИ!
Ханс Кристиан Андерсен, любимият ми детски автор.
"Огнивото", "Храбрият оловен войник", "Цветята на малката Ида", "Дивите лебеди" и още, и още...
Все още си чета приказки, ако нямам нищо ново за четене, а ми е скука - чета приказки.
Това е друг, вълшебен свят!
Другата ми любима приказка е "Малкият Мук" от Вилхелм Хауф...
Пак ще се включа.

Заповядайте - две от най-сладките и любими приказки от моето детство! Беше празник всеки път,когато мама ни ги четеше!...и сега се просълзявам!

Мързелан и Мързеланка на Асен Разцветников

Край речица на полянка
Мързелан и Мързеланка
си живели в къщурка,
ниска като костенурка.

Ала дъжд ли се извие
къщичката ще ги скрие.
Зимна буря ли завей -
вкъщи ален огън грей.

Имали си те козица
с бяла пухкава брадица
и на кривите рогчета
с две пиринчени звънчета.

Във кошарата врещяла
с ясен звън ги веселяла
и ги хранела с попара
щом тревицата покара.

Късно сутрин Мързелан
дръпвал вехтия юрган
и побутвал Мързеланка:
- Ставай пиле! Стига нанка!
Но невястата кротува
и се прави, че не чува.
- Ставай, мари Мързелано!
- Луд ли си, бре, толкоз рано!

Най-подире къмто пладне
те надигали се гладни
и си хапвали попара
във гаванката си стара.
После със въже в ръката
той отивал във гората
да посъбере дърва
и ги продаде в града.

А невеста Мързеланка
тежко сядала на сянка
с почнатата от неделя
чужда прежда и къделя.

Тъй минавали си дните
тъй живели те честити.
Но се случило веднъж,
че козицата им бяла,
що свободно си пасяла,
се объркала в тъмата
и изчезнала в гората.

- Бре, къде ли е, ваджишка! -
рекла булката с въздишка. -
Потърси я, Мързелане!

- Нищо няма да и стане!
Ти ще видиш, че самичка
ще си дойде таз козичка.
- Ще й видиш ти рогата
на полянката в гората!
- Я недей ми вдига врява! -
кипнал Мързелан тогава. -
Щом ти трябва, прав ти път!
Хе полето, хе лесът!

- Брей, измисли го! Че как
аз ще тръгна в тоя мрак
да се щурам по гората,
а пък ти си крий главата
и очаквай под юргана
за попарата зарана!

И разсърдени тогаз
те си легнали завчас
и видели, но насън,
как се гонят с меден звън
две стада кози навън.

А в далечен пущинак,
де не стъпва кози крак,
Вълчо срещнал сам-самичка
заблудената козичка,
па любезно се засмял
и набързо я изял.

Дигнали се пак по пладне
нашите ленивци гладни.
Но не хапнали попара
във гаванката си стара.

- Ех – въздъхнал примирен
Мързелан след някой ден, -
като имаме къщурка,
аз въже, ти пъстра хурка
криво-ляво щем прекара
на света и без попара!
И занизали се дните,
вечерите и нощите.
И семейството лениво
заживяло пак щастливо.

Но веднъж над божий свят
рукнал едър дъжд и град.
Изпочукал класовете,
смачкал всеки плод и цвете
и на къщичката сива
счупил керемидка крива.

- Слушай, мъжо, Мързелане,
няма то така да стане -
рекла грижната съпруга -
трябва да поставиш друга!
На, отново падна капка
на съдраната ти шапка!

- Не – съпругът й отвръща, -
грижата за всяка къща
на стопанката се пада!
Я скочи ти като млада
и доде те видя аз,
всичко поправи завчас!

- Боже – рекла Мързеланка -
станала съм като сянка!
Делник-празник, сряда-петък
шетай пусти женски шетък!
Вместо мъж си Мързелана
и зидарка ли да стана?

Никой труд не си направил
и гредата не поправил.
А дъждовната вода
текла, текла за беда.
Гнили ден след ден гредите
и рушили се стените.
И когато над света
долетяла есента
и един прекрасен ден
ревнал вятърът студен,
вмиг къщурката прогнила
цялата се разрушила.

Изпод купището жалко
се измъкнал подир малко
цял във прах и пот облян
злополучни Мързелан.
А с оскубана глава
изпълзяла след това
и нещастната стопанка
пъргавица Мързеланка

И приседнали тогава
те на жълтата морава,
поспогледали се криво
па заплакали горчиво,
че си нямат ни козица
с рогчета и със брадица,
ни въже, ни пъстра хурка,
нито мъничка къщурка.

ЛЕЧЕ БУБОЛЕЧЕ
Георги Авгарски

Там, в гората, там, далече,
расло лече - буболече -
галенко,
с корава дрешка,
аленко
като черешка.
С две оченца,
да си гледка.
С шест краченца,
да си шетка.

С гладко
гръбче и муцунка,
сладко
мама да го цунка.
На шишарка
си седяло.
От роса попарка
яло.

Под бодливата къпинка
вечер лягало да спинка.
Нежно мама го люляла,
тихо пецничка му пяла:

"На възглавничка от лайка
спи ми чеденце на майка.
Чичо Слънчо се затули,
нани - нани, люли - люли!

Под юрганче от тревица
спи ми, мамина душица.
Чичо Слънчо се затули,
нани - нани, люли - люли!"

ЧУдно лече-буболече -
там, в гората, там, далече!
Без да пита, с тихи стъпки
тръгнало веднъж за гъбки.
Леви, десни!
Леви, десни!
Ех, че срещи интересни!

Под листо от дива круша
спряло коса да послуша.

Спряло се до кукуряче,
да му каже "боц" с мустаче.

Спряло се до росна капка,
да поцапка
като жабка.

Спряло,
да погледа чинка.

Поиграло
с песъчинка.

После взело да се люшка
на листец от теменужка.

И съгледало черупка -
орех с провъртяна дупка.
Мушнало се до средата
и настъпила бедата:
охка, ахка,
врънка,
мънка -
ни навътре, ни навънка!

- Ей, немирниче проклето,
де си пъхаш ти нослето? -
някои с жесел глас попитал
и го щипнал и посритал.
(Палав паяк бил, изглежда,
в тъмното мотаел прежда.)

А горкичкото юначе
почнало на глас да плаче -
там, в гората, там, далече:

- Аз съм лече - буболече -
галенко,
с корава дрешка,
аленко
като черешка.
С две оченца,
да си гледкам.
С шест краченца,
да си шеткам.
С гладко
гръбче и муцунка,
сладко
мама да ме цунка...

Ах, ти лече - буболече -
там, в гората, там, далече!
Чула мама буболечка
от върха на суха млечка,
спуснала се с цяла сила
и юначето спасила.

Поизбърсала с листенце
хубажото му носленце,

дала му зелена сламка,
да си гризка, да си амка.

и зажела го да спинка
под бодливата къпинка.

На възглавничка от лайка
сложила го мила майка,
да расте и хубавее,
като слънчице да грее.

Под мустаче се засмяло
аленото буболече
и заспало,
засияло -
там, в гората, там, далече...

невероятна приказка. Сега като я чета пак се умилявам и ми се пълнят очите!

Майчина сълза - Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА


Имало някога едно малко сладко момиченце. То винаги ходело с шапчица от червено кадифе - подарък от любимата му баба. Затова всички го наричали Червената шапчица. Една хубава слънчева сутрин майката на Червената шапчица я изпратила да занесе кошничка с храна на бабата, която била болна, а живеела сама в другия край на гората. Както го била посъветвала майка му момиченцето вървяло право по пътеката и никъде не се отбивало. Внезапно иззад едно дърво изскочил вълкът. Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр и никак не се изплашила. Повървели заедно и момиченцето чистосърдечно разказало на спътника си къде отива. Коварният вълк предложил на Червената шапчица да набере букет за баба си. Докато момиченцето се спирало тук-там, за да откъсне някое красиво цвете и все повече навлизало в гората, вълкът си плюл на петите. По най-преките пътеки той бързо стигнал до къщичката на бабата и почукал на вратата.

- Кой чука? - попитала старицата.

- Аз съм, бабо, Червената шапчица - отговорил вълкът с тъничък глас.

- Дръпни резето и влез! - викнала бабата. - Нямам сили да стана от леглото.

Вълкът дръпнал резето, хвърлил се върху болната старица и я нагълтал цяла-целиничка. После облякъл нейните дрехи, сложил домашното й боне, мушнал се под завивките и зачакал Червената шапчица. Скоро след това пристигнало и малкото момиченце. То много се учудело от вида на баба си и запитало:

- Бабо, защо са ти толкова големи ушите?

- За да мога по-добре да те чувам, детето ми.

- Бабо, а защо са ти толкова големи очите?

- За да мога по-добре да те виждам.

- Бабо, а защо ти е толкова голяма устата? - възкликнало още по-учудено момиченцето.

- За да мога по-лесно да те изям - изревал вълкът и скочил върху Червената шапчица.

Като излапал и нея, преситеният звяр захъркал гръмогласно. Наблизо минавали ловци. Чули те силното хъркане и надникнали в къщичката. Видели и понечили да стрелят, но забелязали, че в корема му нещо мърда. Взели ножици и разпорили търбуха на злодея. Оттам изскочили, живи и здрави, бабата и Червената шапчица. Всички отпразнували щастливото им избавление.

Шарл Перо

ПЕПЕЛЯШКА
Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за дъщеря си.

Скоро се оженил повторно и новата му съпруга била най-високомерната и сърдита жена на сета. Тя също била вдовица и имала две дъщери от първия си брак. Нейните момичета напълно й приличали. Били също такива надменни и свадливи.

Още от първия ден мащехата започнала да нагрубява заварената девойка. Давала й най-парцаливите дрехи, най-малко храна, а й възлагала най-тежката работа. Момичето спяло на тавана върху сламена постелка, а сестрите й живеели в топлите и светли стаи и спели на чисти, меки легла.

Като свършело възложената му работа, горкото момиче сядало да се стопли при камината, до сандъчето с пепелта и затова всички го наричали Пепеляшка.

Пепеляшка търпеливо ден след ден понасяла всички обиди и не се оплаквала.

Един ден царският син организирал бал и поканил на него девойките от всички богати семейства. В дома на Пепеляшка също донесли покана. Сестрите й много се зарадвали и започнали да се готвят за бала.

А това създало на Пепеляшка още работа. Трябвало от сутрин до вечер да пере и глади тоалетите им. В къщата само това се обсъждало. Какво ще облекат и как ще изглеждат. Сестрите й през цялото време се въртели пред огледалото, избирайки блестящи украшения и рокли.

И ето че денят на бала настъпил.

Двете сестри на Пепеляшка отново започнали да я питат как изглеждат по-добре - с кои рокли и кои бижута. Тя им казвала какво мисли и дори предложила да им направи прическите, което те веднага приели.

Накрая седнали в каретата и заминали.

Пепеляшка дълго гледала след тях, докато се изгубили в далечината, а след това тъжно заплакала.

Тогава при нея дошла нейната кръстница, която била добра вълшебница.

Тя попитала Пепеляшка защо плаче.

- Така ми се искаше... така ми се искаше... - отвърнала Пепеляшка и изведнъж захлипала толкова силно, че не могла да довърши думите си.

- Искаше ти се да идеш на бала ли? - попитала я вълшебницата.

- Да можех да отида наистина! - замечтано отвърнала Пепеляшка.

- Добре! - казала вълшебницата. - Ако се постараеш да направиш каквото ти поръчам, с радост ще изпълня това твое желание. Иди сега в градината и ми донеси една хубава тиква.

Пепеляшка веднага изтичала в градината, откъснала най-голямата тиква и я донесла на вълшебницата.

А тя я издълбала, докоснала я с вълшебната си пръчица и тиквата изведнъж се превърнала в красива позлатена каляска с перденца от червено кадифе.

После кръстницата надникнала в капана и видяла, че в него са се хванали шест мишлета.

Казала на Пепеляшка да открехне вратичката на капана и всяко мишле, което изскачало отвътре, докосвала с пръчицата си. И ето че след минути пред тях стояли шест прекрасни млечносиви коня.

Липсвал само кочияш.

- Ще изтичам да погледна в капана за плъхове - предложила Пепеляшка. - Ако има някой плъх, от него ще стане чудесен кочияш!

- Добре - съгласила се вълшебницата. - Донеси тук капана!

Скоро Пепеляшка се върнала с капана, а от него надничали не един, а три плъха. Кръстницата избрала този с най-дългите мустаци и с вълшебната си пръчица го превърнала в мустакат кочияш.

След това казала на Пепеляшка:

- Иди в градината, хвани два гущера и ми ги донеси!

Щом Пепеляшка донесла гущерите, кръстницата й ги превърнала в пажове. Те веднага стъпили отзад на каретата и изглеждали така, сякаш цял живот само това са правили.

Като свършила всичко това, вълшебницата казала:

- Да, по-хубава карета досега не бях правила. Доволна ли си момичето ми?

- Много съм щастлива! - отвърнала Пепеляшка. Но виж ме как изглеждам! Не мога да ида с тази закърпена и захабена рокля! Така просто няма да ме пуснат да вляза в двореца!

Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с пръчицата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошна бална рокля, обсипана с бисери. Била ушита от такава фина коприна, каквато нямало в целия град. Според това от къде падала сетлината, тя изглеждала ту алена, ту златиста.

Девойката смаяно се погледнала в огледалото и сама не могла да се познае.

После кръстницата и дала чифт стъклени пантофки. Тя ги обула и седнала в каретата.

Преди да се разделят, вълшебницата много строго й поръчала непремено да си тръгне от

бала преди звънът на часовниците да отбележи полунощ:

- Ако се забавиш само една минутка, каретата ти пак ще стане на тиква, конете на мишки, а пажовете и кочияшът ти ще се превърнат в гущери и плъхове. А хубавата ти рокля пред очите на всички отново ще стане захабена и цялата в кръпки, каквато си е наистина.

Пепеляшка обещала да се прибере до полунощ и потеглила, сияеща от радост. Като пристигнала в двореца, съобщили на принца, че на бала е дошла никому неизвестна млада принцеса. Той изтичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каретата и я въвел в залата.

Щом Пепеляшка се появила на вратата, настъпила внезапна тишина. Танците спрели, музикантите престанали да свирят. Гостите гледали онемели неизвестната красавица и от всички страни се чувал приглушен шепот:

- Вижте колко е прекрасна!

- И каква е стройна!

- господи, никога не сме виждали такава красавица!

Присъстващите млади дами внимателно заразглеждали прическата и роклята й, за да могат сами да се издокарат така за някой следващ бал в двореца, стига да намерят толкова изкусни шивачи и фризьори.

Младия принц не бил женен, затова всички девойки в столицата тайно въздишали по него. Те дошли на бала, облечени в най-скъпите си тоалети, отрупани с всичките накити на своите майки.

Всяка от тях си мечтаела принцът да хареса именно нея и тайничко завиждала на красивата

непозната за вниманието, с което я обгръщал.

Принцът настанил Пепеляшка на стола до себе си, а когато започнали танците, веднага я поканил. Тя така хубаво танцувала, че гостите я зяпали с още по-голямо възхищение.

След танците имало богата трапеза, но царският син така и не се докоснал до храната. Той гледал само неизвестната красавица и мислел само за нея.

А неизвестната хубавица седнала до сестрите си и любезно започнала да разговаря с тях, дори ги почерпила с ябълките и портокалите, които й

донесъл принцът. Те я гледали с възхищение и изобщо не могли да познаят, че това е тяхната Пепеляшка. Принцът дори за миг не я оставил сама и през цялото време само с нея разговарял.

Пепеляшка се забавлявала, танцувала и съвсем забравила заръката на вълшебницата.

Изведнъж чула, че часовникът започва да отброява дванадесет, скочила и побягнала. Докато тичала едната й пантофка паднала по стълбите.

Принцът я вдигнал и побързал да настигне девойката. Но от нея нямало и следа. Той попитал стражите не са ли видели красивата принцеса. А те му отговорили, че покрай тях минало само някакво зле облечено момиче, което повече приличало на слугинче, отколкото на благородна госпожица.

Момъкът огорчен се върнал в залата и се замислил как да намери изчезналата принцеса. А Пепеляшка запъхтяна дотичала вкъшти без карета, без слуги, в старата си грозна рокля. От целия прекрасен тоалет й останала само една стъклена пантофка.

Когато сестрите й се върнали, тя ги попитала добре ли са прекарали на бала. Те й казали, че там се

появила неизвестна красива принцеса, но в полунощ внезапно избягала, като изтървала стъклената си пантофка.

- Принцът държеше в ръка пантофката й и през цялото време само нея гледаше - разказвали сестрите. - Сигурно се е влюбил в тази хубавица.

Те били съвсем прави. Младият принц наистина бил влюбен в неизвестната красавица.

След няколко дни кралят изпратил глашатаи да обявят, че синът му ще се ожени за тази девойка, на която стъклената пантофка прилепне по мярка, Група царедворци започнали да обикалят от къща на къща. Дошли и при сестрите на Пепеляшка. Всяка от тях се постарала да натъпче крака си в пантофката, но и едната и другата имали твърде големи ходила.

Тогава Пепеляшка неочаквано се обадила:

- Може ли и аз да опитам дали няма да ми стане?

Сестрите й започнали да се смеят, но пантофката прилепнала на крака й съвсем по

мярка.

Двете й сестри ахнали от изумление. Но още повече се смаяли, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората пантофка. Тогава в стаята влязла вълшебницата, докоснала я с пръчицата и грозната й рокля пак станала прекрасна.

Едва тогава сестрите й разбрали, че тяхната Пепеляшка е непознатата красавица. Те се хвърлили в краката й да молят прошка за униженията, на които я подлагали.

Девойката ги прегърнала и казала, че не им се сърди за нищо. След това я отвели в двореца.

Още на другия ден с голям пир и много гости отпразнували сватбата на принца и Пепеляшка.

Приказките са ми любими,каквото чета,чета,но приказки винаги имам под
възглавницата.

Едно местенце в гората на Хорхе Букай


В тази история се разказва за един прочут хасидски равин: Баал Шем Тов.

Баал Шем Тов бил много известен в общността си, защото всички казвали, че е толкова милостив човек, тъй добродушен, непорочен и чист, че когато говорел, Бог се вслушвал в думите му.
Бил възпитан в традицията на родното си място, според която всички, които имали неизпълнено желание или се нуждаели от нещо, което не били успели да постигнат, отивали при равина.
Баал Шем Тов ги събирал веднъж в годината, в нарочен ден, който сам избирал. И водел тези хора до едно определено място насред гората, което познавал.
Легендата разказва, че като стигнели там, Баал Шем Тов запалвал огън от съчки и листа по много особен и красив начин, след което много тихо, сякаш сам си говорел, произнасял някаква молитва.
И разказват...
Че Бог толкова харесвал думите, които изричал Баал Шем Тов, бил толкова запленен от огъня, запален по този начин, така възлюбвал хората, събрани на онова място в гората...че не можел да откаже на молбата на Баал Шем Тов и изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.

Когато равинът умрял, хората осъзнали, че никой не знаел думите, изричани от Баал Шем Тов по време на общата им молитва.
Но познавали мястото в гората и знаели как да запалят огъня.
Веднъж в годината, следвайки традицията, установена от Баал Шем Тов, всички, които имали някаква нужда или неизпълнено желание, се събирали на същото място в гората, запалвали огъня по начина, който били научили от стария равин, и понеже не знаели думите на молитвата, изпявали някоя песен, рецитирали псалм, или просто се гледали и си говорели за разни неща на същото онова място около огъня.

И разказват...
Че Бог толкова харесвал запаления огън, мястото в гората и събраните хора... че макар никой да не казвал подходящите думи, пак изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.
Времето минавало и от поколение на поколение мъдростта постепенно изчезвала...

И ето ни нас.

Ние не знаем къде се намира онова място в гората.

Не знаем кои са думите...

Не знаем дори как да запалим огъня по начина на Баал Шем Тов...

Въпреки това, знаем нещо друго.

Познаваме тази история.

Познаваме тази приказка...

И разказват...

Че Бог толкова обича тази приказка,
толкова обича тази история,
че стига някой да я разкаже
и някой да я изслуша,
и Той, зарадван,
ще зачете всяка нужда
и ще изпълни всяко желание
на всички, които споделят този момент...

Така да бъде...

Обожавам приказки и до днес!
Обичам да ги чета и мисля,че никога няма да им се наситя!
Често полягвайки наобед,ако ми се чете нещо лекичко,
отварям книжка с приказки и чета!
Всеки ден чета и на сина ми!
Но.........нещото,което ме ядосва сега е,че всички приказки
са много модернизирани,
много променени като съдържание,дори и като интерпретация!
Съкратени,абе ужас,направо са окипазени!
Добре че имам много книжки,които пазя от детството си и
чета от тях на детето си!

Болен здрав носи
Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:

— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?

— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.

— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.

— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.

— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.

— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:

— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.

— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.

Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.

— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...

Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!

Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Сливи за смет
Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика. Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.
- Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.
Жени, моми, баби, булки - разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга - крина, трета - пълна престилка. Носят и се хвалят:
- У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!
- Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.
- Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало - колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.
И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва. Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.
- Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?
- Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница. И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

Дядовата ръкавичка

Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
Малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.
Ей го мокър и подплашен
тича Зайо от горица.
Спира го на пътя прашен
дядовата ръкавица.
- Кой на топло там се гуши? -
пита Зайо дългоуши...
- Аз съм мъничка Гризана.
Кой си ти, та страх ме хвана?
- аз съм Зайо Средногорски,
крия се от думи хорски -
каза Зайо боязливо
и попита предпазливо:
- В тая топла ръкавица
мир дали ще да намери
мойта, плахата душица?

- Влез, самичка ми е скучно! -
рече Гризла благозвучно.
Подир малко иде Лиса.
(То без нея що ли бива?)
Насред пътя се курдиса
и лукаво се подсмива.
- Кой е в тая ръкавичка? -
пита хитрата кумичка.
- Мишка мъничка гризлива
тук на топло си почива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои!
- Аз съм златната лисица
и желая да се стопля
в вашта чудна ръкавица.
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали ни си роднина!
Тръгна Вълчо от гората
по работа към селата.
Спира той на пътя прашен -
гладен, настървен и страшен.
Ръкавичката съглежда,
да подуши се навежда,
но усеща я, че шава
и запитва той тогава:
- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
- Аз съм Вълчо от Балкана,
гост желая да ви стана...
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Подир малко всички сещат
цяла земя разлюляна -
иде рошава Мецана,
в ръкавицата надникна
и юнашки се провикна:
- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица,
Кумчо-вълчо от балкана,
гост на нашата покана.
Ами ваша милост кой е
и за що ни безпокои?
- Аз съм рошава Мецана,
гост желая да ви стана.
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Събрали се те другарски,
разположили се царски
в ръкавичката на друма
и отворили си дума...
Скоро дядо от Златица
се завърна да потърси
свойта топла ръкавица.
Зер, ако я намери,
баба с кремък ще го дере...
И вървейки, и кашлейки,
насред пътя той се спира
и душата му примира,
сърце му се разтреперва -
гледа, гледа и не верва:
ръкавичката му шава,
миша глава се подава
и опашка от лисица,
и парченце от ушенце,
едно късче кожух мечи,
светят остри зъби нечи...
- Какво мислиш бре, човече! -
дядо сам на себе рече
и ръкави си възпрете,
и с тоягата удари,
и повтори и потрети...
Вечерта дома го срещна
неговата баба стара:
дядо лов с колата кара
и засмян дори до уши,
той лулата важно пуши...

Косе-босе и лисицата

Едно косе си направило гнездо на дърво в гората за да си снася яйчица.
Научила лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата. Като иде рече:
- Косе-босе, дай ми яйчице!
И то ще даде яйчице. Тя иде утре пак:
- Косе-босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха гости мама и тате.
Давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То рекло:
- Нямам вече, лиске! Само едничко ми е останало!
- Е, като нямаш, ще изям теб! - рекла лисицата.
То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.
На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:
- Защо плачеш, косе?
Пък то рекло:
- Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!
Пък те рекли:
- Я недей плака! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: ''Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отвори и вземи нея''...
Лисицата, като дошла, рекла:
- Косе-босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!
Косето казало:
- Нямам мари, лиске, нямам вече!
- Е, като нямаш, косе, ще те изям!
- Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!
Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:
- Де я, де я нея?
- Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!
Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне - тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.
Тогава, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:
- Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?
- Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! - рекли краката й.
- Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?
- Ний тъй думахме: ''Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!'' Ей тъй думахме!
- Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?
- И ний тъй думахме:''Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!''
- Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?
Пък тя, опашката, рекла:
- Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!
- Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! - рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изял. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.