Нерешителноста на възрастните–наследствена черта на характера или пропуск във възпитанието?

Прочетохте ли това?Какво мислите?Познато ли ви е?

Цитат :

И двете, но второто повече. В много черти от характерите на хората наследствеността оказва огромно влияние, понякога дори нанася големи поражения. Това обаче не се отнася за решителността ни в собствения ни живот и способността ни да взимаме решения, касаещи нас самите. Разбира се, не съществуват изолирани решения. Всяко наше действие или бездействие води след себе си последици, които засягат нас и околните ни.

И докато таланта е генетично заложен (вроден или наследен), то способността и готовността да взимаме решения се учи. На това ни учат родителите ни, а ние учим своите деца. Ако ние сме нерешителни хора, можем ли да направим децата си различни – решителни и дейни и да оставим собствения им живот в собствените им сигурни ръце? Да, можем, но само ако открием и осъзнаем грешките, допуснати от нашите родители и ги избегнем при възпитанието на собствените си деца.

Кое е това, което наричам “грешка във възпитанието” и което изгражда нерешителни хора? То не е едно нещо, изолирано, а е комплекс от обстоятелства, фактори, действия, респ. бездействия, възприет маниер на поведение, които е трудно да бъдат ясно разграничени, но ще опитам.

Прекалената грижа за подрастващото дете.
Ако сте до него на всяка негова крачка в буквалния физически смисъл, то спира да мисли. Това няма нищо общо с умствените му възможности. Често пъти, умни мъже и жени стават уникални учени и отлични професионалисти, но като влезнат в магазина не могат да вземат елементарно решение – коя блуза/ сирене/ кафе/ хляб… да си купят, защото не са научени да го правят.

Пресилено е, но и не съвсем. Това е описание на проявлението на нещо, което човек носи като бреме върху себе си – Нерешителността си! През целия му живот (съзнателен и несъзнателен) някой е бдял над него – родител – единия или и двамата – грижел се е всичко да му е наред, за да може да учи спокойно и да се развива. Нещо повече – помагал му е в ученето – учел е с него, писали са заедно домашни чак до горните класове, чели са един урок напред, за да е подготвено детето и новата тема в училище да му е позната и да не го изненада.

Може би това е перфектното детство и юношество – без взимане на решения и без изненади. Но в живота не е така – в живота всеки ден е пълен с изненади, които често изискват мигновени решения, а такова дете не е подготвено да ги вземе. Това, естествено, не е фатално във физическия смисъл на думата, защото от това не се умира. Но може да е фатално в духовен смисъл. Детето – вече възрастен – е склонно да се остави на течението да го носи. Това неминуемо води до смесване с тълпата, загуба на индивидуалност, обезличаване… Затворените деца стават още по-затворени възрастни и това от един момент нататък започва да ограничава социалния им живот. По-приказливите и отворени деца може да развият агресивност, защото искат да променят нещо, но не са научени как да го направят и остават да тъпчат цял живот на едно и също място, без значение от мащаба на умствените им заложби.

Цитат :

Но развитието и движението напред изискват взимането на решения!

Личният пример.
Колко решения взехте днес? А вчера? Миналата седмица? Този месец? Миналата година? През целия си съзнателен живот до сега? Колко пъти казахте: Зарязвам всичко и отивам на пикник в планината, за да се заредя с енергия? Колко пъти взехте по едно яке и един сандвич и хукнахте без посока със семейството си навън?

Детето ви наблюдава и изучава навиците, реакциите и поведението ви и като поотрасне става точно пълно ваше копие, дори вие да не го искате. То се случва несъзнателно. Изискват се усилия за обратното – да не заприлича детето ви 100% на вас. Ако детето ви е ваше ксерокопие, това значи, че то е загубило индивидуалността си. Или по-точно вие сте я заличили. Няма нищо лошо в това децата да приличат на нас, но обикновено те във всичко са ПОВЕЧЕ от нас.

Ако сме умни – те са по-умни.
Ако сме решителни – те са по-решителни.
Ако сме нерешителни – те са по-нерешителни.
Ако сме егоисти – те са по-
Ако сме агресивни – те са по-
Ако сме безскрупулни/безмозъчни/мекотели – те са ПО-….!

Прекалената грижа и личният пример са двете неща, които влияят най-силно на децата при възпитанието и израстването им като решителни или нерешителни възрастни.

Как да се справи възрастният със себе си и собствената си нерешителност?

Първо: Трябва да се самоосъзнае като нерешителен човек. Това е най-важното и най-трудното. Да признаеш пред себе си своята нерешителност. Често пъти, примерът на родителите и тяхната “подкрепа” до такава степен са заличили индивидуалните ни способности и особености, че не сме в състояние дори това да решим: “Какъв съм? Решителен или нерешителен?”

Второ: Самоосъзнали се веднъж, трябва да открием ПРИЧИНАТА за нашата нерешителност. Тя е в миналото – естествено! И обикновено е някъде в семейството. Като я откриете – отървете се от нея!

Трето: Да се научи на “стари години” да взима решения. Лесно е, но отнема малко време. Започни от дребните неща – блузата/ сиренето/ кафето/ хляба….

Боядисай си стаята в … оранжево. Или още по-добре – всяка стена в различен цвят, а тавана в синьо, нареди си на него фосфоресциращи звездички и си ги съзерцавай и брой вечер като си легнеш. Ако си на повече от 20-22 години, майка ти може и да поприпадне малко, но не може да те спре, нали? Това си решил ти. Това решение си е твое. Първото истински твое в живота ти ли е? Не боли, нали?

От взимането на решения не боли. Повече боли от това да гледаш как животът ти минава покрай теб, а ти си само декор в него, като всъщност ти е отредена главната роля.

Без значение дали тава дума за малки решения или за големи, за важни или не, за дългосрочни или краткосрочни, механизмът на взимането им е един и същ - отговаряш си на едни въпроси:
1. Какво искам аз (да създам/направя/постигна)?
2. Какво трябва да направя, за да се изпълни то?
3. Как това ще повлияе на семейството ми и на мен самия?
4. Може ли да стане по-зле от сега?
5. Колко по-зле?
6. Това устройва ли ме? Да – защо? Не – защо?

Това са общо взето въпросите, на които всеки трябва да си е отговорил, преди да обяви решението си за “взето”. Всеки може да си добави и още въпроси – зависи от ценностната му система, приоритетите му, особеностите на характера… Прекаленото многото въпроси ни отдалечават от взимането на решение, обаче.

Няма двама еднакви човека, следователно няма правилно решение, което да е правилно за всички. Правилно е за теб, за този момент. Утрешният ден може да поиска ново решение от теб. Но ти вече си готов да го вземеш – то не ти е първото, нали?

Не можем да предвидим всичко. Няма безгрешни хора. Не греши само този, който нищо не прави. Малко решения, обаче, могат да се окажат истински фатални за живота ни и този на децата ни. Например, фатално може да се окаже решението да станете тестов плувец-изпитател на производител на свирки без топче против глухи акули Wink.

Обикновено взимаме малки решения и се движим напред с малки крачки. Понякога се случва крачката, която се иска, да се окаже голяма и трябва да сме готови да я направим без страх, защото “не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”, нали?

Посоката? Тя е тази, която сме избрали да следваме. Тя не е важна като фактическа посока, важно е самото й наличие. Не е важно накъде точно вървим – всеки решава сам това. Важно е да знаем, че имаме посока, която сами сме си избрали.

И последно много много важно нещо: винаги помнете какво ви направи нерешителни и какво ви костваше да се промените и внимавайте какво възпитание причинявате на децата си!

Не съм съвсем съгласна... Вярно, има голямо значение възпитанието - това да не сме прекалено обгрижващи; това да не сме прекалено критични и да не комплексираме децата си. Аз съм от хората, които цял живот се мъчат да се променят. И все пак, има неща, които са си заложени в нас, които усещаш на подсъзнателно ниво, когато разумът и контролът не са толкова силни...
Наскоро четох "Геномът" и за съжаление се съгласих с много неща. Аз работя в областта на социалните науки и там винаги се е подчертавала ролята на общността, но експериментално се доказва, че например двама близнаци, осиновени в различни семейства, показват еднакво поведение години след това... Затова имат значение и биологичните родители.
Не ме разбирайте погрешно. Бих направила всичко по силите си синът ми да няма моите недостатъци (нерешителността е един от тях).Но си давам сметка, че е възможно да не успея. Той е син на мен и баща си...

Нерешителни са, защото много пъти преди, са се опарвали и за това не им се иска да рискуват пак.

Marginal написа:

Нерешителни са, защото много пъти преди, са се опарвали и за това не им се иска да рискуват пак.

Аз винаги съм била нерешителна. Не бих казала, че съм преживяла кой знае колко "опарвания"... Просто съм такава... Мисял , обмислям, разглеждам нещата от различни ъгли и се разколебавам... Защото, човек никога не знае кой ще е крайният изход (възможностите са винаги повече от една и то обикновено противоположни)... Та затова... Старая се да се превъзмогвам... Но и аз като, Биляна мисля, че заложеното в нас си казва думата в крайна сметка...

Фрина написа:

Защото, човек никога не знае кой ще е крайният изход

Крайния изход е винаги такъв какъвто го мислиш. Това е и една от поличбите на нас - българите, винаги мислиме за най-лошото което би могло да де случи.

Marginal написа:

Фрина написа:

Защото, човек никога не знае кой ще е крайният изход

Крайния изход е винаги такъв какъвто го мислиш. Това е и една от поличбите на нас - българите, винаги мислиме за най-лошото което би могло да де случи.

Къде е мястото тук на "опарването"?

"опарването" беше в предишния разговор.
Иначе, щом те интересува за него, може да си се опарила преди 2-3 живота и сега да се чудиш защо се колебаеш.

Marginal написа:

"опарването" беше в предишния разговор.
Иначе, щом те интересува за него, може да си се опарила преди 2-3 живота и сега да се чудиш защо се колебаеш.

ХИхи, това исках и очаквах да чуя от теб .. . И аз си го помислих, като прочетох за "опарчането ... Добрееее....



Значи,смяташ, че мислейки лошото, го предизвикаме

Не смятам а знам.

Във всички случаи ли? Звучи много крайно... Нима , ако мислим само позитивно,ще се случват само хубави неща... В общи линии съм съгласна...

Във всички не, 100% не съществува в нищо, също така, важно е кой, кога, как, къде и в какво състояние мисли.
Но каквито и да са данните, все има влияние мисленето.
Предполагам че знаеш че използваме около 10% от капацитета на мозъка си?
Какво мислиш че можеме да направиме ако добавиме още 60-70% ???

Мисълта... !!!!!!!!!!!!! Не звучи ли прекалено "логично"... Ами чувствата... Нима сме само рационални същества... Как се овладяват чувстваата?

Чувствата влияят на мисълта и обратно.
Относно овладяването им, има си начини, ма това е прекалено дълга тема, ако те интересува наистина, мога да ти пиша и по тая тема.

Да, разбира се. Интересува ме овладяването на негатичните чувства. Но мисля, че още не съм узряла и няма да мога... Далече съм от заниманията по йога, примерно....

Ми ето ти пример, след като решаваш че не си узряла и няма да можеш, ставаш неузряла и не можеш.
А как реши че си далече от заниманията по йога например?

За всичко си има време ... Просто ще си дойде времето... Не може по-рано...

Marginal написа:

Нерешителни са, защото много пъти преди, са се опарвали и за това не им се иска да рискуват пак.

Аз съм от хората,които пък се нахъсват именно от горчивия опит,колкото по-горещо е било,толкова по-амбицирана съм да рискувам отново!
Никога не съм била нерешителна,за добро или лошо...това ме е калило до голяма степен и съм благодарна за научените уроци.Ако сина ми наследи моята решителност ще бъде само плюс за него.Този свят не е за колебливите...

Да де, но ние говорехме за нерешителните :-).

Именно-нерешителните са по-застрашени от решителните,това имах предвид.

Така е.

Решителното дете си остава решително до края!! Тази черта не се променя с годините!!!!

Не съм много сигурен.
Живота ни променя бая много ...

До 15г човек нито знае нито може.
От 15г до 30г може, но не знае.
От 30г до 50г знае и може.
След 50г знае много но с моженето закъсва. Оттам идва нерешителноста!!

Неопитен!

Неопитен!

Живота те учи на решителност.
Подлага те на изпитания.
Гена и възпитанието обаче не са достатъчни,
от самите нас зависи.

Не, родителите учат децата си на решителност, особено майките!
Колко по-властни са толкова децата им са по-неподготвени за реалния живот!!!

Говоря за "нас" не като за родители, а като за човеци.

Колко по-властни са толкова децата им са по-неподготвени за реалния живот!!!

Не съм съгласна. Казвам го лични наблюдения. Въпрос на светоусещане от страна на децата. Въпрос на самовъзпитание.

Знаеш ли какво значи тирания?

октим написа:

Знаеш ли какво значи тирания?

Само на теория!

октим написа:

Не, родителите учат децата си на решителност, особено майките!
Колко по-властни са толкова децата им са по-неподготвени за реалния живот!!!

Maйките им дават началната скорост,после се шлифоват сами.
Властни в смисъла на тирани и цербери ми е непонятно...виж да държиш здраво юздите на децата си е нещо друго.И аз съм "за"това!

Има ги и даже доста често се срещат!

Жалко за тях и за изкривените им представи тогава...да си тиранин е противоположно на определението родител.Не виждам нищо нормално и разумно в това да издевателстваш над детето си.То се превръща моментално в твой продукт,т.е. отгледан тиранин...

Познавам един мъж - начетен; богат; ерген и живеещ само за да угоди на майка си! Тя одобрява приятелките му, дрехите и т.н.
Познавам и друг за майка си човек убива (почти доказано - човека оживя), но в семейният му живот мама е на една ръка разтояние! Когато се ожени заяви, че ще ги пердаши и двете, ако разбере, че застават една срещу друга! Жена му се засмя, а майка му заяви сериозно: "Не се смей ще го направи, още не го познаваш!" Десетина години вече, още не го е правил, но и свекърва и снаха не са го провокирали!

Ужас ужасен ...

октим написа:

Познавам един мъж - начетен; богат; ерген и живеещ само за да угоди на майка си! Тя одобрява приятелките му, дрехите и т.н.

Кошмар!Такива недоразвити зародиши от мъжки пол са жалки.Той плазмодия ли е,че няма собствено мнение или с паразитизъм е закърмен?!Защо са му приятелки...да живее единствено с майка си в такъв случай.

Цитат :

Познавам и друг за майка си човек убива (почти доказано - човека оживя), но в семейният му живот мама е на една ръка разтояние! Когато се ожени заяви, че ще ги пердаши и двете, ако разбере, че застават една срещу друга! Жена му се засмя, а майка му заяви сериозно: "Не се смей ще го направи, още не го познаваш!" Десетина години вече, още не го е правил, но и свекърва и снаха не са го провокирали!

Грешка във възпитанието!Да обичаш майка си е едно,да я идеализираш и качваш на пиедестал -друго.В такива случаи опусите в ранна детска възраст на тема "Докъде се простира любовта към мама"са си казали думата явно.Жалко за майката,още по-жалко за жена му,но най-вече за него.С такъв начин на мислене и подход е посегнал повече на себе си,отколкото на другите..

Деца се възпитават само с личен пример! Всичко друго им минава край ушите.

Начи, от моя личен опит ...
По едно време решихме да поканиме с жена ми майка ми (Бог да я прости) от България в Канада.
Тя дойде и се опита по 1 000 начина да ме скара с жена ми и да направи така че аз да я защитавам (макар че видно нямаше от какво освен от интригата която тя самата създаде).
Аз обаче, и дадох да разбере, че не става така, казах и, че жена ми ме гледа много добре, храни прекалено добре (най-важното от всичко), глези, слуша и подобни и аз ако трябва да избирам между двете, бих избрал жена си.
Тя много се натъжи, малко след това и казах че трябва да се маха от в къщи, може да е било жестоко, но това беше единствения начин да се предотвратят бъдещи конфликти която самата тя създаде изкуствено ...
Така или иначе, не ставам роб на никой, най малко на чувствата си.
Самата ми майка ме е възпитавала по спартански и съм се научил да не водя евала на никого ...

октим написа:

Деца се възпитават само с личен пример! Всичко друго им минава край ушите.

Така е безспорно и ако личният пример е за пример за всичкото друго не остава място.
Всеки с избора и методите си...както и резултатите.

Marginal по някога се налага да сме крайни,но както ти сам доказваш -това е и в резултат на решителността на родителите ни,която може да се окаже и бумеранг за самите тях в твоят случай и аз те подкрепям.А замислял ли си се защо се е опитвала да ви скара?

октим написа:

Не, родителите учат децата си на решителност, особено майките!
Колко по-властни са толкова децата им са по-неподготвени за реалния живот!!!

Мисля, че съм съгласна... Властта може да се изяви и като голямо обгрижване... Примерно, аз казах, че съм нерешителна... много често и една малка стъпка е трудна за мен. сестра ми е същата... А майка ми... Тя е коренно различна. Докато бехме малки, тя искаше да върши всичко вместо нас... От друга страна, баща ми е също толкова нерешителен, колкото ние... Та ми е интересно дали се е проявил гена на баща ми в нас, или е повлияло преобгрижването от страна на майка ми

Замислял съм се, но тъй като за починалите не се говори лошо, няма да го коментирам.

Привет
Наследственоста няма нищо общо! Майка ти си е търсила човек, когото да командва и си е намерила отгледала си е и послушни дечица! По-нагоре писах за една такава майка, съпругът й също е послушен!
Мене са ме наказвали единствено за проявена глупост и то с колана. Но баща ми казваше, ако тоя (демек аз) не се опра,и и дявол нема да може!!
Сига така съм възпитал децата си, а внуците!

Октим, не познаваш майка ми... Изключителна и възхитителна... Силна и добра, мъдра и блага... ЛЮБЯЩА!!!... Може и да е била покровителна, в стремежа си да ни защити... Грешка! Но кой родител може да се похвали, че е идеален и че не е правил грешки при възпитанието... Тя сама сега го оценя, макар и късно... А баща ми, не бих казала, че е послушен. просто на него му е по-лесно да не се занимава с "пдробности", но не е пульо...

Знам, че никой не го интересуват тези мои лични обяснения, но просто като прочетох начина по който описваш майка ми, не се стърпях...

Да, прав си... Определено е грешка във възпитанието...

Привет Фрина,
Не искам да засягам никого, но случая ми е много познат и при мен Майка ми бе властна, а баща ми бе винаги в сянка, грижите за детайлите изобщо не го интересуваха!!! Когато бях на 20г можех да гледам баща си в очите и да му кажа директно какво мисля, но и на петдесет не можех да гледам майка си в очите и да й противореча!
Просто избягвах да питам, поставях я пред свършен факт - помага! Брат ми и сестра ми не можаха да се измъкнат от опеката й до края. А беше дребна, с огромно сърце жена, но така и не разбра, че децата й са порасли!! Фрина не описвам твоята майка, а моята!!!!
С уважение!